— Трябва да се внимава с тази чудесия — каза. — На дъното се образува голяма утайка и ако наливаш много бързо, тя пада и в чашата.
Изпиха по една чаша и похвалиха Финч за вкусната бира. Колкото и да е изненадващо, тя наистина беше добра, пивка, светла и с хубав цвят. Дори Едит си изпи чашата и поиска втора.
Понапиха се, започнаха да се смеят разнежено, ей така, без повод, видяха се един друг по нов начин.
След като вдигна чашата към светлината, Стоунър каза:
— Дали на Дейв щеше да му хареса?
— На кой Дейв? — попита Финч.
— Дейв Мастърс. Помниш ли колко обичаше бира?
— Дейв Мастърс — повтори Финч. — Добрият стар Дейв. Колко жалко.
— Мастърс — каза и Едит. Усмихваше се неизвестно на какво. — Това онзи ваш приятел, когото са убили във войната, ли е?
— Да — потвърди Стоунър. — Същият.
Пак го обзе старата тъга, но той се усмихна на Едит.
— Добрият стар Дейв — каза още веднъж Финч. — Еди, ние с мъжа ти и с Дейв наистина се забавлявахме на воля… много преди той да се запознае с теб, разбира се. Добрият стар Дейв…
Усмихнаха се при спомена за Дейвид Мастърс.
— Добър приятел ли ви беше? — попита Едит.
Стоунър кимна.
— Добър.
— Шато Тиери. — Финч изпи до дъно чашата. — Войната е ад. — Той поклати глава. — Но старият Дейв. Сигурно сега ни се смее някъде отгоре. Едва ли се самосъжалява. Дали е успял да види нещичко от Франция?
— Не знам — отвърна Стоунър. — Убиха го почти веднага след като пристигна.
— Жалко, ако не е успял. Винаги съм мислел, че това е една от основните причини да се запише доброволец. За да види малко от Европа.
— Европа — натърти Едит.
— Да — каза Финч. — Старият Дейв не искаше много, но виж, наистина искаше да види Европа, преди да умре.
— Навремето и аз щях да ходя в Европа — рече Едит. Усмихваше се и очите й блестяха безпомощно. — Помниш ли, Уили? Канехме се да заминем с леля Ема точно преди да се оженим. Помниш ли?
— Помня — потвърди Стоунър.
Едит нададе неприятен смях и поклати недоумяващо глава.
— Изглежда отдавна, а не е. Преди колко време беше, Уили?
— Едит… — каза Стоунър.
— Чакай да видя, щяхме да заминем през април. И после една година. А сега сме май. Значи е било… — Най-неочаквано очите й се напълниха със сълзи, въпреки че тя още се усмихваше ведро, но и сковано. — Предполагам, сега вече няма да стигна никога дотам. Много скоро леля Ема ще умре и аз никога няма да имам възможност да…
После с усмивка, все така сковала устните й, и с очи, от които се лееха сълзи, Едит се разхлипа. Стоунър и Финч станаха от столовете.
— Едит — каза безпомощно Стоунър.
— О, оставете ме на мира! — Тя се изправи и застана със странно въртеливо движение пред тях — беше стиснала силно очи и държеше ръцете си, свити на юмруци, отстрани на хълбоците. — Всички! Просто ме оставете на мира!
Обърна се и залитайки, се прибра в спалнята, като затръшна след себе си вратата.
Известно време всички мълчаха — слушаха сподавеното хлипане на Едит. После Стоунър каза:
— Извинете я. Напоследък е уморена и не е много добре. Напрежението…
— Разбира се. Знам какво е, Бил — засмя се кухо Финч. — Женска му работа. Сигурно и аз доста скоро ще свикна. — Той погледна Каролайн, засмя се още веднъж и сниши глас. — Е, точно сега няма да притесняваме Еди. Само й благодари от наше име, кажи й, че е сготвила чудесно, нека подредим и ще дойдете у нас.
— Благодаря, Гордън — каза Стоунър. — Ще й предам.
— И не се притеснявай — допълни Финч. Удари с юмрук Стоунър по ръката. — Случват се такива неща.
След като Гордън и Каролайн си тръгнаха, след като Уилям Стоунър чу как новата кола пуфти и се дави, а после отпрашва в нощта, той застана в средата на дневната и заслуша сухите равномерни хлипове на Едит. Звукът беше странно глух и без чувства и сякаш нямаше да заглъхне никога. На Уилям му се искаше да утеши Едит, искаше му се да я успокои, но той не знаеше какво да каже. Затова продължи да стои и да слуша, а след малко си спомни, че никога дотогава не е чувал Едит да плаче.
След ужасната вечеря с Гордън Финч и Каролайн Уингейт Едит изглеждаше едва ли не доволна, по-спокойна, отколкото когато и да било през брака им. Но не искаше да им идват гости и проявяваше нежелание да напуска жилището. Пазаруваше главно Стоунър — по списъци, които Едит му пишеше със странно прилежен детински почерк върху сини листчета от бележник. Изглеждаше по-щастлива, когато е сама, седеше и с часове шиеше и бродираше покривки за маса и салфетки, а върху устните й играеше усмивчица. Леля й — Ема Дарли, започна да й идва на гости все по-често, следобед, щом се прибереше от университета, Уилям ги заварваше двете да пият заедно чай и да си говорят съвсем тихо, сякаш през шепот. Винаги го поздравяваха учтиво, но Уилям знаеше, че го гледат със съжаление — след като той си дойдеше, госпожа Дарли рядко стоеше повече от няколко минути. Уилям се научи да гледа ненатрапчиво и сдържано на света, в който Едит бе започнала да живее.