Фут дойде в стаята и застана до жена си. Беше дребен, на ръст най-много метър и шейсет, с гладко лице и орлов нос. Жена му беше с десетина сантиметра по-висока, бе едра, с очи, скрити зад очила без рамки, и със стиснати тънки устни. Двамата загледаха ненаситно как той отпива от млякото.
— Храна и вода за добитъка, сутрин чистене на свинете — каза припряно Фут.
Стоунър го погледна неразбиращо.
— Моля?
— Това ще правиш сутрин, преди да идеш на училище — обясни Фут. — После вечерно време пак ще ги храниш и ще чистиш, ще събираш яйцата, ще доиш кравите. Ще цепиш дърва, когато намериш време. В края на седмицата ще ми помагаш в каквото правя.
— Добре, господине — каза Стоунър.
Фут се взря за миг в него.
— Колеж — рече и поклати глава.
И така, за девет месеца квартира и храна той хранеше и поеше добитъка, чистеше на свинете, събираше яйца, доеше крави и цепеше дърва. Освен това ореше и брануваше, вадеше коренища (през зимата копаеше на десет сантиметра в замръзналата пръст) и биеше маслото на госпожа Фут, която го наблюдаваше и клатеше одобрително глава, докато буталото на дървената буталка се движеше с плисък нагоре-надолу през млякото.
Сложиха го на горния етаж, служил преди за склад, и обзавеждането му се свеждаше само до черно желязно легло с поддало магаре, на което бе сложен тънък пухен дюшек, до счупена маса с газеник отгоре, до обикновен стол, който се клатеше, и голям сандък, който Стоунър използваше за писалище. През зимата се грееше само с топлината, която се просмукваше през пода от стаите долу, омотаваше се с опърпаните юргани и одеяла, които му бяха отпуснали, и си духаше на ръцете, за да може да отгръща страниците на книгите, без да ги къса.
В университета работеше така, както и във фермата — прилежно, съзнателно, без наслада, но и без досада. В края на първи курс оценките му бяха малко под „много добър“ и той се радваше, че не са по-ниски, но и не се домогваше до по-високи. Даваше си сметка, че е научил неща, които дотогава не е знаел, ала за него това означаваше само, че и във втори курс ще се справи, както в първи.
Лятото след първата година в колежа се прибра във фермата на баща си и му помогна с реколтата. Веднъж баща му го попита дали му харесва в училището и той отвърна, че да, харесва му. Баща му кимна и повече не отвори дума за това.
Чак след като се върна за втори курс, Уилям Стоунър разбра защо е дошъл да следва.
Във втори курс вече го знаеха в университетското градче. И зиме, и лете той ходеше все със същия костюм от черно сукно, бяла риза и тънка вратовръзка, маншетите на ризата му се подаваха от ръкавите на сакото, а крачолите се усукваха неудобно около краката му, сякаш бяха от униформа, принадлежала навремето на друг.
Работодателите му ставаха все по-лениви и затова работните му часове се увеличиха, а дългите вечери Стоунър прекарваше в стаята си, където учеше целеустремено — беше записал предмети, които щяха да го отведат при бакалавърската степен в Колежа по агрономство, — и през първия семестър от втори курс имаше два основни предмета: химия на почвите за Агрономическия факултет и курс, който на хартия бе задължителен за всички студенти: един семестър обща английска литература.
След първите няколко седмици се затрудняваше малко с научните предмети — имаше да върши толкова много неща, да запомня толкова много работи. Курсът по химия на почвите като цяло му беше интересен: не му беше хрумвало, че кафеникавите буци, които беше обработвал почти през целия си живот, са нещо повече от онова, което изглеждат, и някак смътно започна да усеща, че щом се прибере във фермата на баща си, все по-големите знания могат да му бъдат полезни. Но задължителният общ курс по английска литература го притесняваше и смущаваше, както нищо дотогава.
Преподавателят беше мъж на средна възраст, някъде към петдесетте, казваше се Арчър Слоун и подхождаше към задълженията си някак презрително и пренебрежително, сякаш виждаше между познанията си и онова, което може да каже, пропаст, толкова дълбока, че не желае да хаби сили, за да я запълва. Повечето студенти се страхуваха от него и не го харесваха, а той отвръщаше с развеселено иронично равнодушие. Беше среден на ръст, с дълго лице с дълбоки бръчки, гладко избръснат, имаше навика да прокарва припряно пръсти през гъстата си като грива коса, къдрава и побеляла. Гласът му беше глух и студен и излизаше през устни, които почти не помръдваха, без израз и интонация, но дългите му тънки пръсти се движеха красиво и убедително, сякаш за да вдъхнат на думите форма, каквато гласът му не можеше да им даде.