През лятото на 1920 година той прекара една седмица с родителите си, а Едит отиде на гости на роднините си в Сейнт Луис — Стоунър не бе виждал майка си и баща си още от сватбата.
Ден-два работи на нивата, за да помогне на баща си и на негъра надничар, но топлите податливи влажни буци пръст под краката му и миризмата на току-що преорана земя в ноздрите му не пробудиха в него усещането, че се е завърнал и е заобиколен от нещо познато. Прибра се в Колумбия и до края на лятото се готви за новия курс, който щеше да поеме от следващата академична година. Почти целия ден прекарваше в библиотеката и понякога се прибираше в жилището при Едит късно вечерта в тежката сладка миризма на орлови нокти, носеща се из топлия въздух и сред нежните листа на дряна, които шумоляха и се въртяха като призраци в мрака. Очите му пареха от дългото взиране в неясни текстове, съзнанието му беше обременено от нещата, които наблюдаваше, пръстите му бяха изтръпнали леко от усещането за стара кожа, картон и хартия, Уилям обаче беше отворен за света, през който минаваше, и намираше в него някаква радост.
На заседанията на катедрата се появиха няколко нови лица, други — познати, — вече ги нямаше, а Арчър Слоун продължаваше бавното си спускане надолу, което Стоунър бе започнал да забелязва през войната. Ръцете му трепереха, той вече не можеше да задържи вниманието си върху онова, което говореше. Катедрата продължаваше нататък благодарение на ускорението, което имаше покрай традициите си и самия факт на съществуването им.
Стоунър продължи да преподава напрегнато и бясно, по начин, от който някои от по-новите хора в катедрата се стряскаха и който донякъде притесняваше колегите му, познаващи го по-отдавна. Лицето му стана изпито, той отслабна, сгърби се още повече. През втория семестър онази година имаше възможност да вземе още лекции — срещу допълнително заплащане, и се възползва; пак срещу допълнително заплащане онази година се хвана да преподава и на новите летни курсове. Искаше му се да спести достатъчно пари и да замине в чужбина, за да покаже на Едит Европата, от която тя се бе отказала заради него.
През лятото на 1921 година, докато търсеше препратка към едно стихотворение на латински, която беше забравил, Стоунър погледна дисертацията си за пръв път от три години, когато я бе предал за одобрение: прочете я от начало до край и отсъди, че е прилична. Поуплашен от мисълта, се запита дали да не я преработи в книга. Макар че отново му предстоеше да преподава през целия летен семестър, прочете отново повечето текстове, които беше използвал, и се зае да разширява студията. Към края на януари реши, че е възможно да подготви книга, а в началото на пролетта бе напреднал дотолкова, че написа първите плахи страници.
Пак през онази пролет Едит му каза спокойно и почти безразлично как била решила, че иска дете.
Решението дойде внезапно и без видима причина, затова, когато една сутрин по време на закуска, броени минути преди Уилям да тръгне за първата лекция, Едит му го съобщи, в гласа й се долавяше едва ли не изненада, сякаш тя е направила откритие.
— Какво? — рече Уилям. — Какво каза?
— Искам дете — отвърна Едит. — Мисля, че искам да имам дете.
Отхапа малко от препечената филия. Избърса си устата с края на салфетката и се усмихна сковано.
— Не мислиш ли, че трябва да си имаме? — попита. — Женени сме от близо три години.
— Разбира се — отвърна той. Остави много внимателно чашата върху чинийката. Не погледна Едит. — Сигурна ли си? Никога не сме говорили за това. Не бих искал да…
— О, да — прекъсна го Едит. — Съвсем сигурна съм. Мисля, че не е зле да имаме дете.
Уилям си погледна часовника.
— Закъснявам. Жалко, че нямаме повече време да го обсъдим. Искам да си сигурна.
Между очите й се появи бръчица.
— Казах ти вече, сигурна съм. Ти не искаш ли? Защо продължаваш да питаш? Не ми се говори повече за това.
— Добре тогава — каза Уилям. Продължи да седи и да я гледа. — Трябва да тръгвам.
Но не се помръдна. След това сложи плахо ръка върху дългите й пръсти на масата и ги държа, докато тя не ги отдръпна. Стана, заобиколи едва ли не срамежливо Едит и си взе книгите и записките. Както винаги, тя дойде в дневната и го зачака да излезе. Уилям я целуна по бузата — нещо, което не бе правил отдавна.