И така леглото, което доскоро бе арена на страстта им, се превърна в ложе на нейната болест. Едит не мърдаше от него почти през целия ден, ставаше само колкото сутрин да повърне, а следобед — да походи с неуверена крачка няколко минути из всекидневната. Следобед и вечер, след като се прибереше бързо от университета, Уилям чистеше стаите, миеше съдовете и приготвяше вечерята, която носеше на Едит в леглото. Въпреки че не искаше той да се храни с нея, Едит като че ли се радваше да пийнат заедно след това по чаша слаб чай. И така, няколко минути вечер двамата разговаряха тихо и нехайно, като стари приятели или изтощени врагове. Малко след това Едит заспиваше, а Уилям се връщаше в кухнята, довършваше къщната работа и после сядаше на масата пред канапето във всекидневната, където проверяваше писмени работи и подготвяше лекциите. Сетне, вече след полунощ, се завиваше с одеялото, което държеше старателно сгънато зад дивана, и свит на него, спеше неспокойно до сутринта.
Детето — момиче, — се роди след тридневни родилни болки в средата на март през 1923 година. Кръстиха го Грейс, на една леля на Едит, която от много години беше покойница.
Дори веднага след раждането Грейс беше красиво момиченце, с изписани черти и перушинеста златна косица. След няколко дни кожата й, която в началото беше червена, стана лъскава и златисторозова. Тя плачеше рядко и изглежда, забелязваше всичко наоколо. Уилям се влюби на мига в нея, пренесе обичта, която не можеше да покаже на Едит, върху дъщеря си — не беше очаквал, че ще изпитва такова удоволствие да се грижи за нея.
Близо година след раждането на Грейс Едит беше почти през цялото време прикована към леглото и имаше известни опасения да не остане до края на живота си инвалид, въпреки че лекарят не можеше да посочи какво точно й има. Уилям нае жена, която идваше сутрин да се грижи за Едит, и уреди лекциите му да са така, че да се прибира рано следобед.
Повече от година се грижеше за къщата и за двама безпомощни души. Ставаше по тъмно, оценяваше писмените работи и се готвеше за лекциите, преди да отиде в университета, хранеше Грейс, правеше закуска за себе си и за Едит и си взимаше нещо за обяд — слагаше го в чантата си. След занятията се връщаше в жилището, където метеше, бършеше прах и чистеше.
И за дъщеря си беше по-скоро майка, отколкото баща. Сменяше й пелените и ги переше, избираше й дрехите и ги кърпеше, ако се скъсаха, хранеше я и я къпеше, гушкаше я, когато е разстроена. От време на време Едит се провикваше свадливо да й донесат бебето и Уилям й го даваше, а тя сядаше в леглото, облягаше се на възглавниците и няколко минути го държеше притеснена, без да казва и дума, сякаш детето бе на друг, на непознат. После се уморяваше и с въздишка връщаше бебето на Уилям. Трогната от някакво неведомо чувство, си поплакваше, бършеше си очите и обръщаше гръб на Уилям.
Така през първата година от живота си Грейс Стоунър познаваше само допира на баща си, само неговия глас и любов.
6
В началото на лятото през 1924 година, един петъчен следобед Арчър Слоун бе забелязан от студенти да влиза в кабинета си. Следващия понеделник бе намерен малко след зазоряване от чистачка, която обикаляше кабинетите в Джеси Хол, за да изпразни кошчетата за отпадъци. Слоун седеше на стола при бюрото си сгърбен и скован, с глава под странен ъгъл, с очи, отворени и зловещо втренчени. Чистачката му каза нещо, после се разпищя и хукна по празните коридори. Тялото бе изнесено от кабинета с известно закъснение и няколко подранили студенти вече кръжаха из коридорите, когато тръгнаха да свалят на носилка странно свития, заметнат с чаршаф труп към чакащата линейка. По-късно беше установено, че Слоун е починал късно вечерта в петък или рано в събота по причини, които очевидно бяха естествени, но така и не бяха уточнени, и че и през двата почивни дни е останал на бюрото, втренчен завинаги някъде пред себе си. Съдебният лекар определи като причина за смъртта разрив на сърцето, но Уилям Стоунър бе убеден, че в миг на гняв и на отчаяние Слоун е наредил на сърцето си да спре и така за последен път е показал безмълвно любовта и презрението си към свят, предал го толкова жестоко, че той просто не е издържал.
На погребението Стоунър беше сред хората, определени да носят ковчега. По време на опелото сякаш не чуваше думите на свещеника, но знаеше, че са кухи. Спомни си първия път, когато е видял в аудиторията Слоун, спомни си първия им разговор и се замисли как бавно е угасвал този човек, който му е бил далечен приятел. По-късно, вече след опелото, когато вдигна ръчката на сивия ковчег, за да го отнесе до катафалката, онова, което беше вътре, му се стори много леко и той направо не повярва, че в тесния сандък има нещо.