Нямаше приятели и за пръв път през живота си даде сметка какво е самота. Случваше се вечер в таванската си стая да вдигне очи от книгата, която четеше, и да се взре в тъмните ъгли, където светлината на лампата трепкаше в здрача. Ако гледаше достатъчно дълго и напрегнато, мракът се сгъстяваше до светлина, приела безплътната форма на онова, което Стоунър четеше. И той чувстваше, че е извън времето, точно както се бе почувствал онзи ден в аудиторията, когато Арчър Слоун се бе обърнал към него. Миналото се сгъстяваше и изникваше от мрака, негово обиталище, мъртвите възкръсваха за живот, миналото и мъртвите навлизаха в настоящето, сред живите, така че за един напрегнат миг пред Стоунър изникваше видение за наситеност, в която беше вместен и от която не можеше, а и не искаше да избяга. Пред него вървяха Тристан и ненагледно хубавата Изолда, в сияйния мрак се въртяха Паоло и Франческа, от здрача се въздигаха Елена и будният Парис с лица, огорчени от последиците. И Стоунър беше с тях по начин, по какъвто не можеше да бъде никога със състудентите си, които вървяха от аудитория на аудитория, които бяха намерили временно жилище в голям университет в Колумбия, щата Мисури, и се разхождаха нехайно във въздуха на Средния запад.
За година Стоунър научи древногръцки и латински достатъчно добре, за да чете лесни текстове, очите му често бяха зачервени и смъдяха от напрежението и недоспиването. Понякога той си спомняше какъв е бил преди няколко години и се изненадваше от онзи непознат човек, кафяв и вял като пръстта, от която се е появил. Мислеше за родителите си и те му се струваха почти толкова непознати, както и детето, което бяха отгледали, и изпитваше към тях съжаление, примесено с хладна любов.
Един ден след занятията някъде в средата на четвърти курс Арчър Слоун го спря и му каза да се отбие в кабинета му, да си поговорели.
Беше зима и над университетското градче се стелеше ниска влажна мъгла, каквато има само в Средния запад. Дори малко преди пладне тънките клони на дряна проблясваха от белия скреж, а черните увивни растения, плъзнали по огромните колони пред Джеси Хол, бяха обточени с кристали във всички цветове на дъгата, които блещукаха на фона на сивотата. Балтонът на Стоунър беше толкова стар и опърпан, че макар и да бе сковал лют студ, той реши да не го облича, когато отиде при Слоун. Разтреперан, забърза по алеята и после по широките каменни стъпала пред Джеси Хол.
След студа в сградата му се стори много горещо. Сивотата отвън се просмукваше през прозорците и остъклените врати от двете страни на вестибюла, така че жълтите плочки по пода сияеха по-ярко от сивата светлина над тях, а огромните дъбови колони и ламперията по стените направо грееха от тъмното. По подовете съскаха мудни стъпки, шепотът на гласовете бе приглушен в огромното пространство, размазаните силуети се движеха бавно, доближаваха се един до друг и после се разделяха, а потискащият въздух събираше миризмата на лъсната ламперия и влажното ухание на вълнени дрехи. Стоунър се качи по гладките мраморни стъпала в кабинета на Арчър Слоун на втория етаж. Почука на затворената врата, чу глас и влезе.
Кабинетът беше дълъг и тесен, осветен от единствения прозорец в дъното. Чак до високия таван се издигаха лавици, отрупани с книги. Недалеч от прозореца бе сместено писалище и пред него, леко извърнат и откроен като тъмен силует на фона на светлината, седеше Арчър Слоун.
— Господин Стоунър — каза той студено, като се поизправи и посочи стола с кожена тапицерия отсреща. Стоунър седна. — Преглеждам данните ви. — Слоун замълча и вдигна от писалището папка, в която се взря с отчуждена ирония. — Дано не възразявате, че любопитствам.
Стоунър навлажни устни и се намести на стола. Постара се да кръстоса ръце с едри длани, така че да не се виждат.
— Не, господине — отвърна пресипнало.
Слоун кимна.
— Добре. Забелязах, че в началото сте записали агрономство и по някое време във втори курс сте се прехвърлили литература. Нали така?
— Да, господине — каза Стоунър.
Слоун се облегна на стола и се взря в квадрата светлина, проникваща през високото прозорче. Допря върховете на пръстите си и отново се извърна към младежа, който седеше сковано пред него.
— Официалната цел на този разговор е да ви уведомя, че ще се наложи да внесете по установения ред промяна в учебната програма, да обявите намерението си да напуснете факултета, в който първоначално сте се записали, и да съобщите къде смятате да се дипломирате. Ще го решите за пет минути в ректората. Ще имате грижата, нали?