Като всички влюбени, и те говореха много за себе си, сякаш така щяха да разберат света, направил ги възможни.
— Господи, само как те желаех — каза веднъж Катрин. — Гледах те как стоиш пред групата, такъв голям, красив и непохватен, и те желаех неудържимо. Така и не си забелязал, нали?
— Не — призна си Уилям. — Мислех те за много прилична млада госпожица.
Тя се засмя радостно.
— Прилична, няма що! — Поуспокои се и се усмихна на спомена. — Сигурно и аз съм се мислела за прилична. О, колко прилични изглеждаме на самите себе си, когато нямаме причини да сме неприлични! Трябва да си влюбен, за да научиш някои неща за себе си. Понякога с теб се чувствам най-голямата мръсница, вярната, тръпнеща в очакване мръсница на света. Това прилично ли ти се вижда?
— Не — усмихна се Уилям и се пресегна към нея. — Ела насам.
Научи, че Катрин е имала един любовник — в последния курс в колежа, и че всичко е завършило зле, със сълзи, обвинения и предателства.
— Повечето любовни връзки завършват зле — каза тя и за миг и двамата станаха сериозни.
Уилям бе стъписан и изненадан, когато научи, че Катрин е имала друг преди него — даде си сметка как е започнал да мисли, че преди да се съберат, и двамата всъщност не са съществували.
— Какво срамежливо момче беше — рече Катрин. — В някои отношения вероятно като теб, само че бе огорчен и уплашен, така и не разбрах от какво. Чакаше ме в края на уличката за общежитието, под едно голямо дърво, понеже се срамуваше да влезе вътре — имало много хора. Ходехме на разходка извън града, където нямаше вероятност да ни види някой, извървели сме километри. Но всъщност така и не бяхме заедно. Дори когато се любехме.
Стоунър почти си представи този мъгляв младеж без лице и без име, стъписването му се превърна в тъга и на него като цяло му дожаля за непознатото момче — от объркване и огорчение с неясни причини то беше отхвърлило онова, което сега притежаваше той.
В сънената леност, която ги обземаше след любенето, Стоунър понякога лежеше и имаше чувството, че го залива бавен тих поток от усещания и мудни мисли, и в този поток все не можеше да разбере дали говори на глас, или просто разпознава думите, до които в крайна сметка се свеждаха усещанията и мислите.
Мечтаеше за съвършенства, за светове, където двамата могат да са заедно през цялото време, и бе на път да повярва, че мечтите му са осъществими. „Какво ли ще бъде, ако…“, казваше, а после описваше възможност, едва ли кой знае колко по-привлекателна от света, в който живееха. И двамата споделяха неизречената мисъл, че възможностите, които си представят и които описват, са проявление на любовта и тържество на живота, който сега живееха заедно.
А никой от тях всъщност не си беше представял живота, който живееха заедно. От желанието преминаха към страстта, а от нея — към чувствеността, която миг след миг се обновяваше.
— Страст и знания — каза веднъж Катрин. — Всъщност друго няма, нали?
На Стоунър му се стори, че е точно така и че това е едно от нещата, които е научил.
Защото съвместният им живот от онова лято не беше само любене и разговори. Те се научиха да бъдат заедно, без да разговарят, създадоха си навика да почиват; Стоунър носеше в жилището на Катрин книги, които оставяше там, докато накрая се наложи да сложат още една библиотека. В дните, които прекарваха заедно, Стоунър установи, че се връща към изследвания, които е изоставил, а Катрин продължи да работи по книгата, която щеше да представи като дисертация. Часове наред седеше на мъничкото бюро при стената и навела глава, четеше съсредоточено и напрегнато книги и записки, а тънкото й бледо вратле се подаваше, извито и грациозно, от тъмносиния пеньоар, който тя обикновено носеше, докато Стоунър седеше отпуснато на креслото или също тъй съсредоточено лежеше на кревата.
Случваше се да вдигнат очи, да се усмихнат един на друг и да продължат да четат, понякога Стоунър откъсваше поглед от книгата и се любуваше на изящно извития гръб на Катрин и на тънкото вратле с неизменния кичур коса, паднал върху него. После като спокойствие го обземаше бавно леко желание, той се надигаше от леглото и след като застанеше зад Катрин, отпускаше едва-едва ръце върху раменете й. Тя изправяше гръб и слагаше глава върху гърдите му, а Стоунър плъзваше длани под свободно падащия пеньоар и докосваше нежно гърдите й. После двамата се любеха и известно време лежаха неподвижно, след което се връщаха към работата, сякаш любовта и ученето са един процес.