Такава бе една от особеностите на онова, което наричаха „наложено мнение“, и те я усвоиха онова лято. Бяха възпитани в традиция, която по един или друг начин им казваше, че животът на ума и животът на сетивата са нещо обособено и всъщност взаимно изключващо се — двамата бяха смятали, без дори да се замислят, че едното трябва да бъде предпочетено за сметка на другото. И през ум не им беше минавало, че първото може да засилва второто, и тъй като въплъщението предхождаше осъзнаването на истината, им се струваше, че това откритие принадлежи единствено на тях. Започнаха да събират тези особености на „наложеното мнение“ и да ги трупат като съкровища, това помагаше да се откъснат от света, който даваше такива мнения, помагаше и да се сближат по недоловим, но трогателен начин.
Имаше обаче още една особеност, която Стоунър осъзна и за която не отвори дума пред Катрин. Тя беше свързана с отношенията с жена му и дъщеря му.
Според „наложеното мнение“ тези отношения трябваше да се влошават все повече заради, както би я определило това наложено мнение, „тайната им любовна връзка“, която се задълбочаваше. Но това не се случи. Обратното, отношенията се подобряваха все повече. Все по-дългите отсъствия на Стоунър от онова, което той и досега бе принуден да нарича свой „дом“, сякаш го сближаваха и с Едит, и с Грейс до степен, каквато Стоунър не помнеше от години. Той започна да изпитва към Едит странно приятелско чувство, което се доближаваше до обичта, и от време на време двамата дори разговаряха ей така, за нищо. Онова лято тя даже почисти остъклената веранда, повика да поправят щетите, нанесени от стихиите, и сложи там тясно легло, така че на Стоунър вече не му се налагаше да спи на канапето в дневната.
Понякога в почивните дни в края на седмицата Едит ходеше на гости на съседите и оставяше Грейс сама с баща й. Случваше се да отсъства достатъчно дълго и Стоунър да излиза заедно с дъщеря си на разходка извън града. Далеч от дома тежката бдителна сдържаност на Грейс се стопяваше и понякога тя грейваше в спокойна чаровна усмивка, каквато Стоунър бе на път да забрави. Последната година тя бе дръпнала на ръст и беше много слаба.
Само с усилие на волята Стоунър си припомняше, че изневерява на Едит. Двете части на живота му бяха възможно най-откъснати една от друга и макар Стоунър да знаеше, че самоанализът не му е стихията и той е склонен да се самозаблуждава, все не можеше да повярва, че вреди на някого, за когото носи отговорност.
Нямаше дарбата да се преструва, нито пък му хрумна да крие връзката си с Катрин Дрискол, както не му хрумна и да се перчи пред някого с нея. Струваше му се невъзможно чужд човек да я забележи и дори да прояви някакъв интерес.
Затова се стъписа много, макар и без да го преживява, когато в края на лятото откри, че Едит знае нещо за връзката му и че е била наясно едва ли не от самото начало.
Тя заговори нехайно за нея една сутрин, докато Стоунър пиеше кафе и си говореше с Грейс. Едит каза малко остро на Грейс да престане да се мотае, да закусва бързо, защото има урок по пиано и чак след това може да си губи времето. Уилям загледа как слабата му, стройна дъщеря излиза от трапезарията и зачака разсеяно да чуе първите кънтящи тонове, долетели откъм старото пиано.
— Е — продължи Едит, гласът й още беше рязък, — днес сутринта закъсняваш малко.
Уилям се извърна озадачено към нея, но лицето му си остана разсеяно.
Едит каза:
— Младата ти студентка няма ли да се разсърди, ако я държиш да чака?
Той усети как крайниците му изтръпват.
— Моля? — попита. — Какво каза?
— О, Уили — рече Едит и се засмя снизходително. — Нима си въобразяваш, че не знам за… за дребния ти флирт? Ами, знам от самото начало. Как се казва момичето? Чувала съм, но съм забравила.
Стъписано и объркано, съзнанието му се вкопчи в една-единствена дума и когато Стоунър заговори, му се стори, че гласът му звучи сприхаво и подразнено.
— Ти не разбираш — заяви. — Няма никакъв флирт, както се изрази. Това е…
— О, Уили! — повтори Едит и отново се засмя. — Изглеждаш толкова притеснен. О, знам всичко за тези неща. Мъж на твоите години и така нататък. Вероятно е естествено. Поне така твърдят.
За миг Стоунър не каза нищо. После отвърна без желание: