— Ако искаш да говорим за това, Едит…
— Не! — прекъсна го тя и в гласа й се долови лек страх. — Излишно е да го обсъждаме. Наистина.
И нито тогава, нито по-късно те не говориха за това. През повечето време Едит се придържаше към удобното обяснение, че Стоунър е закъснял и не се е прибрал заради работата си, ала се случваше и да заговори, макар и доста разсеяно, за онова, което знаеше и носеше постоянно някъде в себе си. Понякога го правеше закачливо, с нещо като заядлива обич, друг път без всякакви чувства, сякаш това е най-баналната тема, която може да си представи, случваше се и да стане сприхава, сякаш я дразнеше някаква дреболия.
Едит каза:
— О, знам. Когато мъжът прехвърли четирийсетте. Но, Уили, ти можеш да й бъдеш баща, наистина.
Не му беше хрумвало да се запита как ли изглежда в очите на страничен наблюдател, на света. За миг си го представи и онова, което Едит каза, бе част от тази представа. Зърна героя от вицовете по пушилните и от страниците на евтините романи — нещастник на средна възраст, който не е разбран от жена си, който се прави на млад, хваща се с момиче, от което е с години по-възрастен, пресяга се непохватно и глупаво към младостта, която не може да има, нелеп палячо в кичозни дрехи, на когото светът се присмива от съжаление, притеснение и презрение. Стоунър се взря възможно най-внимателно в този мъж, но колкото повече го гледаше, толкова по-непознат ставаше той. Човекът, когото виждаше, не беше Стоунър и той изведнъж проумя, че това е никой.
Знаеше обаче, че светът се прокрадва към него, към Катрин и малкото гнездо, за което мислеха, че си е само тяхно, и наблюдаваше приближаването му с тъга, за която не можеше да сподели дори с Катрин.
Онзи септември есенният семестър започна с бурно пъстро циганско лято, настъпило след подранилата слана. Стоунър се върна на лекциите с желание, каквото не бе изпитвал от много време, дори мисълта, че ще се изправи пред лицата на стотина първокурсници, не попари подновената му енергия.
Животът му с Катрин продължи почти както преди с тази разлика, че сега, когато студентите и много от преподавателите се бяха върнали, Стоунър започна да усеща, че трябва да е по-прикрит. През лятото в старата къща, където живееше Катрин, нямаше почти никой и така, докато бяха заедно, те бяха откъснати от целия свят и не се страхуваха, че някой може да ги забележи. Сега Уилям трябваше да проявява предпазливост, когато идваше следобед у Катрин — хващаше се, че се озърта по улицата, щом наближи къщата й, и се спуска крадешком по стълбището към малката площадка пред жилището й.
Мислеха какво да направят, обсъждаха дали да не се разбунтуват, споделяха, че се изкушават да извършат нещо скандално, за да разберат всички. Но не го направиха и всъщност не го искаха истински. Искаха само да ги оставят на мира, да бъдат такива, каквито са, и в това желание осъзнаваха, че няма да бъдат оставени на мира, и подозираха, че не могат да бъдат такива, каквито са. Въобразяваха си, че не бият на очи, и почти не им минаваше през ум, че някой може да ги подозира в любовна връзка. Стараеха се да не се засичат в университета, а когато нямаше как да не се срещнат на обществено място, се поздравяваха официално, което им се получаваше доста смешно, но двамата бяха убедени, че не е проличало.
Но за връзката им се знаеше, беше се разчуло много бързо след началото на есенния семестър. Явно бяха разкрити от онова особено ясновидство, което хората имат за такива неща, понеже никой от двамата не бе издал с нищо пред другите личния си живот. Или пък някой може би беше изказал ей така, напосоки, някаква догадка, която е прозвучала достоверно на друг, и заради това всички са започнали да ги гледат под лупа, което на свой ред… Знаеха, че няма никакъв смисъл да се губят в предположения, но продължиха да ги правят.
Имаше знаци, по които и двамата разбраха, че са разкрити. Веднъж Стоунър вървеше зад двама студенти от последния курс и чу как единият казва къде възхитено, къде презрително:
— Виж го ти този Стоунър. Господи, кой да повярва!
После видя как двамата клатят подигравателно глава, озадачени от човешкия жребий. Познати на Катрин й намекваха с недомлъвки за Стоунър и споделяха с нея разни неща за любовния си живот, което тя не бе насърчавала по никакъв начин.
Онова, което ги изненада, бе, че всичко това като че ли нямаше значение. Никой не отказваше да разговаря с тях, никой не ги гледаше на кръв, светът, от който се страхуваха, не ги накара да страдат. Започнаха да смятат, че биха могли да живеят на мястото, което доскоро бяха разглеждали като враждебно за любовта им, и то да живеят с известно достойнство, без притеснения.