Едит реши да заведе за коледните празници Грейс на гости при майка си в Сейнт Луис и за пръв и последен път в съвместния си живот Уилям и Катрин имаха възможност да са заедно за по-дълго.
Съобщиха поотделно и някак между другото, че по коледните празници ще отсъстват от университета: Катрин щяла да ходи на гости на свои роднини в източните щати, а Уилям — да работи в библиографския център и музей в Канзас Сити. По различно време се качиха на различни автобуси и се срещнаха в Лейк Озарк, курортно селище в полите на разпрострялата се Озаркска планинска верига.
Бяха единствените гости в единствената хижа с бунгала в селото, която работеше през цялата година, и прекараха заедно десет дни.
Три дни преди да пристигнат, беше натрупал дебел сняг, по време на престоя им валя отново и полегатите хълмове си останаха бели през цялото време, докато двамата бяха там.
Имаха на разположение спалня, дневна и кухничка, бунгалото им беше малко встрани от другите и бе с изглед към езеро, което през зимните месеци замръзваше. На сутринта се събудиха, за да видят, че са преплели крайници, а телата им са топли и лъскави под дебелите завивки. Надзърнаха изпод завивките и загледаха как в студения въздух дъхът им се превръща на огромни облаци пара, засмяха се като деца и след като отново се завиха презглава, се притиснаха още по-плътно един към друг. Понякога се любеха и оставаха в леглото цяла сутрин — говореха си, докато през един източен прозорец не изгрееше слънце, случваше се и Стоунър да скочи от кревата веднага щом се събудеха, да отметне завивките от голото тяло на Катрин и да се смее на писъците й, докато пали огъня в огромната камина. После се сгушваха пред нея, заметнати само с едно одеяло, и чакаха да се стоплят от разгарящия се огън и естествената топлина на телата си.
Въпреки студа почти всеки ден се разхождаха в гората. Зеленикавочерни на фона на снега, огромните борове се извисяваха тежко към бледосиньото небе без нито едно облаче по него, от време на време от някой клон с пукот се плъзгаше пряспа, която засилваше тишината наоколо, пак от време на време се обаждаше самотна птица и цвъркотът й засилваше усамотението, сред което вървяха. Веднъж видяха кошута, слязла от по-високите планини да търси храна. Лъскава и жълтеникавокафява, тя се открояваше на фона на рязко очертаните тъмни борове и бял сняг. Когато беше на петдесетина метра от тях, кошутата ги погледна, вдигнала предпазливо предна лапка над снега, малките й уши бяха щръкнали напред, а кафявите й очи бяха съвсем кръгли и невероятно нежни. Никой не се помръдна. Нежната муцунка на кошутата се наклони на една страна, сякаш тя ги гледаше с любезен въпрос, после се обърна, без да бърза, и се отдалечи, като вдигаше тънки крака от снега и ги слагаше точно където трябва с едва доловимо скърцане.
Следобед ходеха в сградата с рецепцията, която служеше и за общ магазин и гостилница на селото. Там пиеха кафе, разговаряха, с който се е отбил и понякога си купуваха разни неща — вечеряха винаги в бунгалото.
Вечерно време се случваше да палят газеника и да четат, по-често обаче седяха на сгънатите одеяла пред камината, разговаряха или мълчаха и наблюдаваха как пламъците си играят палаво по цепениците, наблюдаваха и как отражението играе по лицата им.
Една вечер — вече наближаваше краят на времето, отредено им да прекарат заедно, Катрин каза тихо, почти разсеяно:
— И нищо друго да нямаме, ще имаме тази седмица, Бил. Детински ли ти звучи?
— Няма значение как звучи — отвърна Стоунър. После кимна. — Така е.
— В такъв случай ще го кажа — допълни Катрин. — Ще имаме тази седмица.
Последната сутрин Катрин подреди и почисти бавно и старателно в бунгалото. Свали венчалната халка, която си беше сложила, и я пъхна в процепа между стената и камината. Усмихна се срамежливо.
— Исках да оставя тук нещо наше — каза, — нещо, за което ще знам, че ще си стои тук, докато го има бунгалото. Сигурно е смешно.
Стоунър не можеше да й отговори. Хвана я за ръката и двамата излязоха от бунгалото, а после тръгнаха през преспите към хижата с рецепцията — там автобусът щеше да ги вземе, за да ги откара в Колумбия.
Един следобед в края на февруари, няколко дни след началото на втория семестър секретарката на Гордън Финч се обади по телефона на Стоунър, за да му каже, че деканът би искал да поговори с него и пита дали му е удобно да намине днес следобед или утре сутринта. Стоунър й обеща да отиде — и след като затвори, цяла минута седя с ръка върху слушалката. После въздъхна, кимна си и слезе долу в кабинета на Финч.