Той беше по риза, с разхлабена вратовръзка, беше се облегнал на въртящия се стол и бе сключил пръсти отзад на тила си. Когато Стоунър влезе в стаята, му кимна сърдечно и махна с ръка към тапицираното с кожа кресло, сложено под ъгъл спрямо бюрото.
— Отпусни се, Бил. Как си?
Стоунър кимна.
— Добре.
— Занятията отварят ли ти много работа?
Стоунър отвърна студено:
— В разумни граници. Програмата ми е запълнена.
— Знам — каза Финч и поклати глава. — Наясно си, че там не мога да се бъркам. Но е ужасно жалко.
— Няма страшно — рече малко припряно Стоунър.
— И така. — Както седеше, Финч изправи гръб и сключи пръсти върху бюрото отпред. — В това посещение, Бил, няма нищо официално. Просто исках да си побъбрим малко.
Настъпи дълго мълчание. Стоунър рече предпазливо:
— Какво има, Гордън?
Финч въздъхна, после каза внезапно:
— Добре де. Сега ти говоря като приятел. Плъзнали са мълви. Не е нещо, на което като декан трябва да обърна внимание, но… е, понякога мога и да обърна и си казах, че трябва да поговоря с теб… отчети, като приятел, — докато нещата не са станали по-сериозни.
Стоунър кимна.
— Какви мълви?
— О, по дяволите, Бил. За теб и за онова момиче, Дрискол. Знаеш.
— Да — каза Стоунър. — Знам. Но ми е интересно докъде са стигнали.
— Засега не много далеч. Намеци, подмятания, такива неща.
— Ясно — рече Стоунър. — Не знам какво мога да направя.
Финч сгъна внимателно лист хартия.
— Сериозно ли е, Бил?
Стоунър кимна и погледна през прозореца.
— Опасявам се, че е сериозно.
— Какво ще правиш?
— Не знам.
Най-неочаквано Финч намачка с все сила листа, който бе сгънал толкова прилежно, и го метна в кошчето за отпадъци. Каза:
— На теория животът си е твой, ти си знаеш. На теория би трябвало да можеш да спиш, с когото си поискаш, да правиш каквото си поискаш и това не би трябвало да занимава никого, стига да не пречи на преподавателската ти работа. Но, дявол да го вземе, животът не си е твой. Той е… о, по дяволите. Знаеш какво имам предвид.
Стоунър се усмихна.
— Опасявам се, че да.
— Лоша работа. Ами Едит?
— Както личи — подхвана Стоунър, — тя гледа на всичко това далеч не така сериозно, както другите. И странно, Гордън, според мен никога двамата с нея не сме се разбирали така добре, както през последната година.
Финч прихна.
— Човек никога не знае, нали? Но те питах за друго, развод ще има ли? Такива неща?
— Не знам. Може би. Но Едит ще се съпротивлява. Ще се вдигне голяма пушилка.
— Ами Грейс?
На гърлото на Стоунър внезапно заседна буца и той усети, че по лицето му се е изписало какво чувства.
— Това е… друго. Не знам, Гордън.
Финч рече безразлично, сякаш обсъждаха друг:
— Може и да излезеш жив от един развод… ако не се вдигне голяма пушилка. Няма да бъде приятно, но сигурно ще излезеш жив. И ако това… ако тази история с малката Дрискол не беше сериозна, ако ти просто се забавляваше, щяхме да се оправим някак. Но ти, Бил, сам си го просиш.
— Вероятно — каза Стоунър.
Настъпи мълчание.
— Каква ужасна работа имам — въздъхна Финч. — Понякога си мисля, че изобщо не ставам за нея.
Стоунър се усмихна.
— Навремето Дейв Мастърс каза, че не си достатъчно голям негодник, за да успееш истински.
— Може би е бил прав — отвърна Финч. — Но достатъчно често се чувствам негодник.
— Не се притеснявай за това, Гордън — каза Стоунър. — Разбирам в какво положение си. И ако мога да го облекча, то… — Стоунър замълча и поклати рязко глава. — Но точно сега не мога да направя нищо. Налага се да почакаме. Някак…
Финч кимна и не погледна Стоунър, вторачи се в писалището, сякаш е гибел, която се приближава към него бавно и неумолимо. Стоунър поизчака малко и когато Финч продължи да мълчи, се изправи тихо и излезе от кабинета.
Заради разговора с Гордън Финч онзи следобед закъсня при Катрин. Без да си прави труда да се оглежда, тръгна по улицата и влезе при Катрин. Тя го чакаше, не се беше преоблякла и чакаше сковано — седеше с изправен гръб, нащрек, на тясното легло.
— Закъсня — каза безизразно.
— Извинявай — отвърна той. — Задържаха ме.
Катрин запали цигара, ръката й трепереше леко. Тя погледа известно време клечката кибрит и я угаси, като духна от дима. Каза:
— Една от колегите преподавателки се постара да ми каже, че днес следобед те е повикал деканът Финч.
— Да — потвърди Стоунър. — Това ме задържа.
— Заради нас ли беше при него?
Стоунър кимна.