— Чул е разни неща.
— Така си и знаех — рече Катрин. — Преподавателката — тя ми е приятелка, — явно знаеше нещо, което не искаше да ми казва. О, Господи, Бил!
— Изобщо не е това, което си мислиш — възрази Стоунър. — Гордън ми е стар приятел. Всъщност мисля, че иска да ни предпази. И смятам, че ще го направи, стига да може.
Катрин мълча дълго. Изхлузи обувките и след като легна на кревата, се загледа в тавана. Каза спокойно:
— Започва се. Явно сме разчитали на прекалено много, като сме се надявали да ни оставят на мира. Всъщност едва ли някога сме смятали сериозно, че това ще се случи.
— Ако нещата загрубеят — рече Стоунър, — можем да заминем някъде. Можем да направим нещо.
— О, Уил! — Катрин се позасмя гърлено и тихо. Седна на леглото. — Ти си най-милото същество, най-милото, най-милото, което човек може да си представи. И няма да допусна да ни притесняват. За нищо на света!
Следващите няколко седмици живяха, общо взето, както преди. Със стратегия, с която нямаше да се справят преди година, със сила, която нямаше да знаят, че притежават, търсеха заобиколни пътища и хитри ходове, разгръщаха уменията си като обиграни пълководци, които трябва да оцелеят с малобройна войска. Наистина станаха внимателни и се пазеха много, а маневрите им носеха някакво мрачно удоволствие. Стоунър ходеше у Катрин само по тъмно, когато никой не можеше да го забележи, че влиза, през деня, между лекциите Катрин правеше така, че да я виждат по кафенетата с по-млади преподаватели, а часовете, които двамата прекарваха заедно, бяха белязани от споделената решителност. Казваха си — всеки сам на себе си и на другия, — че са по-близо от всякога, и за тяхна изненада видяха, че наистина е така, че думите, които изричат, за да се утешат, са повече от успокоителни. Правеха близостта възможна и обвързването неизбежно.
Живееха в свят на полусветлина, в който внасяха по-доброто от себе си, така че след известно време външният свят, където хората ходеха и говореха, където имаше промяна и постоянно движение, им се струваше измамен и лъжлив. Дните им бяха рязко разделени между тези два свята и им се струваше естествено да живеят така.
През месеците в края на зимата и началото на пролетта намериха заедно спокойствие, каквото преди нямаха. И докато външният свят стесняваше обръча около тях, те не забелязваха толкова силно присъствието му, а щастието им беше такова, че не изпитваха нужда да говорят помежду си и дори да мислят за него. В тясното сумрачно жилище на Катрин, скрито като пещера под огромната стара къща, имаха чувството, че напускат времето, за да се озоват в открита от самите тях извънвремева вселена.
После, един ден в края на април, Гордън Финч пак повика Стоунър в кабинета си и той слезе долу, скован от мисълта, с която не искаше да си признае, че е наясно.
Онова, което се беше случило, бе класически просто, нещо, което Стоунър би трябвало да предвиди, а не го беше направил.
— Ломакс — каза Финч. — Този негодник е научил отнякъде и сега не иска да миряса.
Стоунър кимна.
— Трябваше да се досетя. Трябваше да го очаквам. Как мислиш, има ли смисъл да говоря с него?
Финч поклати глава, прекоси кабинета и застана при прозореца. Слънцето на ранния следобед освети лицето му, което лъщеше от пот. Той каза уморено:
— Ти, Бил, не разбираш. Ломакс не играе така. Никой дори не е споменавал името ти. Удря чрез малката Дрискол.
— Какво, какво? — попита неразбиращо Стоунър.
— Направо да му се възхитиш — продължи Финч. — Някак си е разбрал, че знам. Та идва вчера и уж между другото ми заявява, че нямал избор, трябвало да уволни малката Дрискол, след това ме предупреди, че може да се вдигне пушилка.
— Не — каза Стоунър.
Стисна тапицираните с кожа странични облегалки на креслото така, че чак го заболяха дланите.
Финч продължи:
— Ако се вярва на Ломакс, имало оплаквания главно от студенти, а също от хора от града. В жилището й по всяко време на денонощието влизали и излизали мъже — крещящ случай на неморално поведение, ей такива неща. О, направи го красиво, нямал лични възражения, всъщност по-скоро се възхищавал на момичето, — но трябвало да мисли за доброто име на катедрата и на университета. Поразсъждавахме как волю-неволю трябва да се съобразяваме с еснафските представи за морал, стигнахме до общото мнение, че науката трябва да е убежище за всеки, вдигнал се срещу протестантската етика, и заключихме, че реално погледнато, сме безпомощни. Каза, че се надявал до края на семестъра да остави нещата както са, но че се съмнявал дали ще успее. И през цялото време този негодник беше наясно, че разбирам много добре за какво става въпрос.