На гърлото на Стоунър заседна буца и той не успя да каже нищо. Преглътна два пъти и си пробва гласа — беше глух, не трептеше.
— Пределно ясно е, разбира се, какво иска.
— Опасявам се, че е така — съгласи се Финч.
— Знаех, че ме мрази — продължи Стоунър, сякаш е някъде далеч. — Но никога не съм си давал сметка, и през ум не ми е минавало, че…
— На мен също — каза Финч. Върна се при бюрото и седна тежко. — А аз не мога да направя нищо, Бил. Безпомощен съм. Ако Ломакс иска оплакали се, те ще се появят, ако иска свидетели, те също ще се появят. Има доста поклонници, знаеш го. И ако ректорът разбере отнякъде…
Той поклати глава.
— Какво според теб ще се случи, ако откажа да напусна? Ако просто откажем да бъдем сплашвани?
— Той ще разпъне на кръст момичето — отсече Финч. — И уж случайно ще бъдеш забъркан и ти. Чиста работа.
— В такъв случай явно не може да се направи нищо — каза Стоунър.
— Бил — рече Финч, после замълча. Отпусна глава върху стиснатите си юмруци. Каза глухо: — Има шанс. Един-единствен. Струва ми се, че ще успея да го държа далеч от теб… стига малката Дрискол да…
— Не — каза Стоунър. — Не мисля, че мога да го направя. В буквалния смисъл на думата не мога.
— По дяволите! — В гласа на Финч се долавяше мъка. — Той разчита точно на това! Помисли само. Какво ще направиш ти? Сега сме април, почти май, каква работа ще намериш по това време на годината… ако изобщо намериш?
— Не знам — отговори Стоунър. — Нещо…
— Ами Едит? Нима мислиш, че ще се предаде, че ще се разведе, без да окаже съпротива? Ами Грейс? Какво ще й причиниш в този град, ако просто се вдигнеш и заминеш? Ами Катрин? Как ще живеете? Какво ще стане и с двамата?
Стоунър не каза нищо. Някъде дълбоко в него се появи празнота, той усети гърч, замайване. Накрая попита:
— Можеш ли да ми дадеш една седмица?… Трябва да помисля. Една седмица?
Финч кимна.
— Поне за седмица мога да удържа нещата. Но за по-дълго едва ли. Съжалявам, Бил. Знаеш го.
— Да. — Той стана от стола и постоя малко — да провери доколко изтръпнали са краката му. — Ще ти съобщя. Ще ти съобщя, когато мога.
От кабинета излезе в мрака на дългия коридор и тръгна с тежка крачка в слънчевата светлина, по широкия свят — накъдето и да се обърнеше, той бе като затвор.
Години по-късно в редки мигове се връщаше към дните след разговора с Гордън Финч и не можеше да си ги спомни ясно. Беше като мъртвец, в който не живееше друго, освен навика на упоритата воля. Но колкото и да е странно, помнеше себе си и местата, хората и събитията, подминавали го в онези няколко дни, и знаеше, че за пред другите е имал вид, който изобщо не е съответствал на неговото положение. Четеше лекции, поздравяваше колегите си, ходеше на заседанията, на които трябваше да ходи, и никой от хората, които срещаше ден след ден, и не подозираше, че се случва нещо.
Но от мига, в който излезе от кабинета на Гордън Финч, някъде вътре във вцепенението, разраснало се от малкото ядро на битието му, Стоунър знаеше, че част от живота му е приключила, че част от него е съвсем близо до смъртта и той може да наблюдава едва ли не спокойно наближаването й. Усещаше като през мъгла, че върви през университетското градче в ярката свежа горещина на следобеда в началото на пролетта, дрянът покрай тротоарите и в предните дворове бе потънал в цвят, който трептеше пред погледа му като мек облак, прозрачен и рехав, и въздухът беше просмукан със сладката миризма на умиращ люляк.
А когато стигна у Катрин, Стоунър беше трескаво и безсърдечно весел. Не обърна внимание на въпросите й за последната си среща с декана, накара я да се смее и загледа с неизмерима тъга последното им усилие да са весели, наподобяващо танц, който животът изпълнява върху тялото на смъртта.
Ала знаеше, че накрая ще се наложи да говорят, макар че думите, които изричаха, бяха като изпълнение на нещо, което насаме с познанието си са репетирали отново и отново. Разкриха това познание с граматиката: тръгнаха от сегашното време: „Щастливи сме, нали?“, върнаха се към миналото: „Бяхме щастливи, според мен по-щастливи от всеки друг“, и накрая стигнаха до неизбежния разговор.
Няколко дни след срещата с Финч, в миг на спокойствие, прекъснало полуистеричната веселост, която бяха избрали като състояние, най-прилягащо за последните им дни заедно, Катрин каза:
— Не разполагаме с много време, нали?
— Да — пророни Стоунър.
— Колко още? — попита Катрин.
— Няколко дни, два-три.
Тя кимна.
— Преди си мислех, че просто няма да издържа. А сега съм просто вцепенена. Не чувствам нищо.