Стоунър се здрависа с баща си, стисна му ръката само с едно бързо силно движение, двамата не се погледнаха.
— Здравей — каза баща му.
Майка му кимна.
— Дойдохме с баща ти да видим как се дипломираш.
Известно време той не каза нищо. После рече:
— Я влезте да закусите.
Бяха сами в кухнята: откакто Стоунър беше дошъл във фермата, семейство Фут си бе създало навика да си поспива до късно. Но и тогава, и след като родителите му закусиха, Стоунър не намери сили да им каже, че плановете му са се променили и той е решил да не се прибира във фермата. Един-два пъти понечи да заговори, ала погледна кафявите лица, които се подаваха голи над новите дрехи, спомни си за дългия път, който са изминали родителите му, и за годините, когато са го чакали да се върне. Продължи да седи сковано заедно с тях, докато си допиха кафето, а Футови станаха от сън и дойдоха в кухнята. После им каза, че трябва да се яви рано в университета и ще ги види по-късно през деня, на тържеството.
Тръгна да се разхожда из университетското градче, като носеше черната роба и шапка, които бе взел назаем — бяха тежки и му пречеха, а той не намираше къде да ги остави. Замисли се какво ще каже на родителите си и за пръв път осъзна, че решението му е окончателно — чак му се прииска да се откаже от него. Почувства се недостоен за целта, която така безразсъдно бе избрал, и почувства колко го привлича светът, който е изоставил. Домъчня му за собствената му загуба и за загубата на родителите му, но и в мъката усети, че се отдалечава от тях.
Носеше това усещане за загуба през цялото тържество по дипломирането, а когато го повикаха по име и той тръгна да прекосява подиума, за да получи свитъка от мъж без лице зад меката бяла брада, не повярва, че и той присъства тук, а свитъкът пергамент в ръката му нямаше значение. Не можеше да мисли за друго, освен за майка си и за баща си, които седяха сковано и притеснено сред огромното множество.
След края на празненството се върна у Футови с майка си и баща си, които щяха да останат за през нощта и рано на другата сутрин да поемат към къщи.
Стояха до късно във всекидневната на Фут. Джим и Серина Фут поседяха малко с тях. Джим и майката на Стоунър току разменяха по някое име на роднина, сетне потъваха в мълчание. Баща му седеше на обикновения стол разкрачен, леко наведен напред, с големи ръце, стиснали капачките на коленете. Накрая Футови се спогледаха, прозинаха се и оповестиха, че било късно. Прибраха се в стаята си и тримата останаха сами.
Настъпи поредното мълчание. Родителите му, които гледаха право напред, към сенките, хвърляни от собствените им тела, от време на време се извръщаха към сина си, сякаш не искаха да нарушават новото му състояние.
След няколко минути Уилям Стоунър се наведе напред и заговори по-високо и напрегнато, отколкото бе възнамерявал.
— Трябваше да ви кажа по-рано. Трябваше да ви кажа през лятото или днес сутринта.
В светлината на лампата лицата на родителите му бяха унили и безизразни.
— Опитвам се да ви кажа, че няма да се прибера с вас във фермата.
Никой не се помръдна. Баща му рече:
— Ако имаш да довършваш нещо тук, ние може да се приберем утре сутринта, а ти ще си дойдеш след няколко дни.
Стоунър разтърка с разтворена длан лицето си.
— Друго имах предвид. Опитвам се да ви кажа, че изобщо няма да се връщам във фермата.
Баща му стисна по-здраво капачките на коленете си и се дръпна назад на стола. Рече:
— Да не си се забъркал в някакви неприятности?
Стоунър се усмихна.
— Няма такова нещо. Ще уча още една, а може би и две-три години.
Баща му поклати глава.
— Нали днес вечерта видях как завършваш. А и човекът от окръжната управа каза, че училището е четири години.
Стоунър се постара да обясни на баща си какво смята да прави, постара се да му предаде усещането за значимост и важност, което носеше в себе си. Заслуша как думите му падат сякаш от устата на друг и загледа лицето на баща си, което посрещаше тези думи така, както камъкът посреща юмрук, който удря отново и отново. След като приключи, продължи да седи с ръце, стиснати между коленете, и наведена глава. Заслуша тишината в стаята.
Накрая баща му се размърда на стола. Стоунър вдигна поглед. Сблъска се с лицата на родителите си и за малко да им кресне.