— Знам — каза Стоунър. Известно време мълчаха. — Знаеш, че ако има нещо — каквото и да било, — което мога да направя, ще…
— Недей — спря го Катрин. — Разбира се, че знам.
Той се облегна на кушетката и загледа ниския тъмен таван — небето в техния свят. Каза спокойно:
— Ако зарежа всичко… ако оставя всичко и се махна оттук… ще дойдеш с мен, нали?
— Да — рече тя.
— Но знаеш, че няма да го направя, нали?
— Да, знам.
— Защото тогава — обясни сам на себе си Стоунър — всичко ще се обезсмисли: всичко, което сме правили, всичко, което сме били. Почти сигурно е, че няма да съм в състояние да преподавам, а ти… ти ще работиш друго. И двамата ще станем нещо друго, нещо различно от нас самите. Ние ще бъдем… нищо.
— Нищо — повтори тя.
— Поне излязохме от цялата тази история такива, каквито сме. Знаем, че сме… каквито сме.
— Да — каза Катрин.
— Защото в крайна сметка тук ме задържа не Едит и дори не Грейс или това, че със сигурност ще я загубя, тук ме задържа не скандалът, не болката, която могат да причинят на теб или на мен, не трудностите, през които ще се наложи да минем, не дори това, че не е изключено да изгубим любовта. А просто опасността да разрушим себе си, онова, което правим.
— Знам — каза Катрин.
— Така че в крайна сметка сме от света, би трябвало да го знаем. Струва ми се, че все пак го знаехме, но се чувствахме длъжни да се отдръпнем малко, да се преструваме, за да можем да…
— Знам — каза Катрин. — Вероятно съм го знаела от самото начало. Колкото и да се преструвахме, знаех, че някой ден, някой ден ще… знаех. — Тя замълча и го погледна втренчено. Изведнъж очите й заблестяха от сълзи. — Но по дяволите, Бил, по дяволите всичко.
Не казаха нищо повече. Прегърнаха се така, че да си виждат лицата, и правиха секс, за да не им се налага да говорят. Любиха се с предишната нежна чувственост, породена от това, че се познаваха добре, и с новата силна страст на загубата. После, в непрогледната нощ на малката стаичка, продължиха да лежат неподвижно, без да говорят, с тела, които се докосваха леко. След доста време Катрин започна да диша равномерно, като насън. Стоунър стана тихо, облече се в тъмното и излезе, без да я буди. Обикаля по тихите безлюдни улици на Колумбия, докато на изток се появи първата сивкава светлина, после отиде в университетското градче. Седна на каменните стъпала пред Джеси Хол и загледа как светлината на изток пълзи по огромните каменни колони в средата на двора. Замисли се за пожара, който още преди раждането му е изтърбушил и разрушил старата сграда, и някак смътно се натъжи от гледката на онова, което беше останало. Когато се развидели, Стоунър влезе в сградата и отиде в кабинета си, където зачака началото на първата лекция.
Не видя повече Катрин Дрискол. След като той си тръгна през нощта, Катрин стана, прибра всичките си вещи, опакова в кашони книгите и написа на домоуправителя бележка къде да ги изпрати. Написа писмо до Английската катедра с бележките на студентите и с указание групите й да бъдат разпуснати за десетте дни, които оставаха до края на семестъра, а също с молба за напускане. В два следобед вече беше във влака, който потегляше от Колумбия.
Стоунър си даде сметка, че тя явно е подготвяла от известно време заминаването си, и беше признателен, че не е знаел и че Катрин не му е оставила прощално писмо, за да му каже неща, които няма как да бъдат казани.
14
Онова лято Стоунър не преподава и се разболя за пръв път през живота си. Вдигна висока температура с неизвестен произход, която само за седмица спадна, но го остави без сили, той стана слаб като скелет и оглуша частично. Цялото лято бе толкова немощен и безжизнен, че се уморяваше и от няколко крачки, почти през цялото време не излизаше от малката остъклена веранда отзад на къщата, лежеше или седеше на старото кресло, което бе качил от мазето. Гледаше през прозореца или към обкования с дъски таван и от време на време се раздвижваше, като ходеше да хапне нещо в кухнята.
Почти нямаше сили да разговаря с Едит и дори с Грейс, въпреки че се случваше Едит да дойде в задната стаичка, да побъбри разсеяно няколко минути с него, а после да го остави сам точно толкова внезапно, както и беше нахлула.
Веднъж в средата на лятото отвори дума за Катрин.
— Току-що научих, преди ден-два — рече тя. — Значи малката ти приятелка си е заминала, така ли?
Стоунър трябваше да приложи усилие, за да насочи вниманието си от прозореца към Едит.
— Да — каза меко.
— Как й беше името? — попита Едит. — Все не мога да го запомня.