Подобно на Арчър Слоун, и той осъзна колко е безполезно и опустошително да се обвързваш изцяло с безразсъдните тъмни сили, тласкащи света към неизвестен край — както бе направил и Арчър Слоун, Стоунър се поотдръпна леко от състраданието и любовта и затова не бе повлечен от надвисналата вихрушка. Както и в други мигове на криза и отчаяние, пак се обърна към предпазливата вяра в университета като институция. Каза си, че не е много, но знаеше, че това е всичко, което има.
През лятото на 1937 година усети нов прилив на предишната страст към учението и изследването и с любопитната безплътна напористост на учения, която не е присъща само на младостта или само на възрастта, се върна към единствения живот, който не го беше предал. Установи, че дори в отчаянието си не се е отдалечил много от този живот.
Онази есен програмата му беше особено тежка. Упражненията по композиция с четирите групи първокурсници бяха разхвърляни в най-различни часове шест дни от седмицата. През всички години, откакто беше ръководител на катедрата, Ломакс не бе пропуснал случай да даде на Стоунър програма, от каквато би възроптал и току-що постъпил млад преподавател.
Рано сутринта в първия учебен ден Стоунър седеше в кабинета си и за кой ли път гледаше четливо написаната на машина програма. Предната вечер бе чел до късно нова студия за средновековната традиция, оцеляла и през Ренесанса, и се бе увлякъл толкова, че бе седял до сутринта. Погледна програмата и в него се надигна сподавен гняв. Вторачи се в стената отпред и след няколко минути отново се взря в програмата, после си кимна. Пусна я заедно с прикрепения към нея учебен план в кошчето за отпадъци и отиде при кантонерката в ъгъла на помещението. Издърпа горното чекмедже, погледна разсеяно кафявите папки вътре и извади една. Прелисти я, като подсвирна тихо. След това затвори чекмеджето и с папката под мишница излезе от кабинета, прекоси университетското градче и отиде на първото занятие.
Сградата беше стара, с дъсчени подове и се използваше за аудитория само в крайни случаи — аудиторията, където трябваше да бъде занятието, бе прекалено малка за записалите се студенти и се наложи доста от момчетата да седят по первазите или да стоят прави. Когато Стоунър влезе, те го погледнаха притеснени, както се притесняваме от несигурността — той можеше да е и приятел, и враг, а студентите не знаеха кое е за предпочитане.
Стоунър се извини за аудиторията, направи безобидна шега за сметка на ректората и увери онези, които продължаваха да стоят прави, че на другия ден ще има столове и за тях. После остави папката върху очуканата клатеща се катедра и огледа лицата отпред.
Поколеба се за миг. След това каза:
— Който е купил учебник за курса, може да го върне в книжарницата и да си получи обратно парите. Няма да работим по учебника, посочен в учебния план, който, предполагам, всички сте получили, когато сте се записали за курса. Няма да работим и по самия учебен план. Смятам да се придържам към различен подход по предмета, подход, заради който ще се наложи да набавите два други учебника.
Обърна се с гръб към студентите и взе от поставката под олющената черна дъска парче тебешир — подържа го малко, заслушан в приглушените въздишки и суетене на студентите, докато те се наместваха по чиновете и търпяха рутина, внезапно станала им позната.
Стоунър каза:
— Ще учим по следните учебници. — Той произнесе думите бавно, докато ги пишеше: — „Средновековна английска проза и поезия“ под редакцията на Лумис и Уилард и „Английска литературна критика. Средновековният стадий“ от Дж. У. Х. Аткинс. — Извърна се към групата. — Ще установите, че в книжарницата още не са получили тези книги — нищо чудно това да стане и след половин месец. Междувременно ще ви запозная с предмета и целта на курса и ще изпиша от библиотеката някои книги, за да имате какво да правите.
Известно време той мълча. Много от студентите се бяха надвесили над чиновете и записваха прилежно, други го гледаха вторачено, с едва доловима усмивка, която би трябвало да мине за умна и разбираща, трети пък се бяха втренчили с неприкрито изумление.