— Искал си да ме видиш? — подхвана.
Ърхарт, който беше с много светла кожа, се поизчерви. Лепна си усмивка, каза въодушевено:
— Радвам се, че намина, Бил. — После известно време си игра с клечка кибрит, опитваше се да си запали лулата. Не успяваше. — Проклетата влага — каза мрачно. — Тютюнът все е влажен.
— Доколкото разбирам, Ломакс няма да дойде — каза Стоунър.
— Да — потвърди Ърхарт и остави лулата на бюрото. — Всъщност обаче именно господин Ломакс ме помоли да поговоря с теб, така че в известен смисъл… — Той се засмя нервно. — Аз съм нещо като вестоносец.
— И каква вест ти възложиха да ми съобщиш? — попита студено Стоунър.
— Ами доколкото разбрах, са постъпили оплаквания. Студенти… нали знаеш. — Той поклати съчувствено глава. — Някои от тях, изглежда, мислят… всъщност явно не разбират какво точно се случва на занятието ти в осем часа. Господин Ломакс си помисли… всъщност, изглежда, оспорва доколко е разумно въпросите на композицията в първи курс да се разглеждат през…
— През призмата на средновековния език и литература — допълни Стоунър.
— Да — потвърди Ърхарт. — Всъщност ми се струва, че разбирам какво се опитваш да направиш… да ги постъписаш, да ги разтърсиш, да приложиш нов подход, да ги накараш да мислят. Нали така?
Стоунър кимна сериозно.
— Напоследък на съветите често се обсъждат новите подходи в преподаването на първокурсниците, експериментите.
— Именно — каза Ърхарт. — Едва ли някой подкрепя повече от мен експериментите… но водени от най-добри подбуди, понякога стигаме твърде далеч. — Той се засмя и поклати глава. — Със сигурност знам, че аз го правя, ще бъда първият, който ще го признае. Но аз… а и господин Ломакс… може би някакъв компромис, частично връщане към учебната програма, използване на посочените учебници… сам разбираш.
Стоунър стисна устни и погледна тавана, после се облакъти върху страничните облегалки на креслото, долепи върховете на пръстите си и отпусна брадичка върху палците. Накрая каза решително:
— Не, не смятам, че експериментът е получил възможност да бъде приложен. Предай на Ломакс, че смятам да го провеждам до края на семестъра. Ще го направиш ли вместо мен?
Лицето на Ърхарт беше червено. Той процеди:
— Ще го направя… но си представям… сигурен съм, че господин Ломакс ще бъде изключително… разочарован. Наистина изключително разочарован.
Стоунър каза:
— О, в началото може и да е разочарован. Но ще го преглътне. Сигурен съм, че господин Ломакс едва ли възнамерява да оспорва начина, по който един старши асистент е сметнал за уместно да преподава на студентите си. Може и да не е съгласен с преценката на преподавателя, но ще бъде крайно неетично да се опитва да налага собственото си мнение… и между другото, малко опасно. Не си ли съгласен?
Ърхарт взе лулата, стисна я за чашката и я загледа трескаво.
— Ще кажа на господин Ломакс какво е решението ти.
— Ще ти бъда признателен — отвърна Стоунър. Стана от креслото, отиде при вратата, поспря, сякаш се е сетил нещо, и се обърна към Ърхарт. Подметна нехайно: — О, и още нещо. От известно време мисля за следващия семестър. Ако експериментът се окаже сполучлив, следващия семестър вероятно ще опитам още нещо. Обмислям възможността да засегна някои от въпросите на композицията, като разгледам начина, по който класическата и средновековната латинска традиция са се съхранили в някои от пиесите на Шекспир. Може би звучи доста специализирано, но си мисля, че мога да го сведа до работно равнище. Защо не предадеш на Ломакс какво ми е хрумнало — помоли го да го обмисли. След няколко седмици ние с теб бихме могли да…
Ърхарт се сгърби на стола. Пусна лулата върху масата и каза уморено:
— Добре, Бил. Ще му предам. Ще… благодаря, че намина.
Стоунър кимна. Отвори вратата, излезе, затвори я внимателно след себе си и прекоси дългото помещение. Когато един от младите преподаватели го погледна с въпрос в очите, той му намигна, кимна и — най-после — си позволи да се усмихне.
Отиде в кабинета си, седна на бюрото и зачака, като гледаше през отворената врата. След няколко минути чу как по-нататък по коридора се затръшва врата, чу неравномерните стъпки и видя как Ломакс минава покрай кабинета му възможно най-бързо — доколкото му позволяваше куцането.