— Марш, марш оттук, проклети гали!
И пак, без да прекъсва, отново извърна очи към книгата и продължи да говори, а през това време четиримата ахнаха и след като отстъпиха назад, се обърнаха и избягаха от залата.
Подхранвана от такива случки, легендата се разрастваше, докато не се появиха анекдоти, които придаваха плът на почти всичко, правено от Стоунър, разрастваше се, докато не достигна и до живота му извън университета. Накрая включи и Едит, която виждаха на университетските мероприятия толкова рядко заедно със Стоунър, че тя се бе превърнала в донякъде мистериозна личност, която се мяркаше като призрак из колективното въображение: мълвеше се, че тайно пиела от мъка, неизяснена и далечна, че умирала бавно от рядка и винаги смъртоносна болест, че била блестяща талантлива художничка, отказала се от кариерата, за да се посвети на Стоунър. По обществени прояви усмивката й озаряваше тясното лице толкова бързо и припряно, очите й блестяха толкова ярко, тя говореше толкова пискливо и несвързано, че всички бяха убедени: външността й прикрива като маска някаква истина, зад фасадата се крие силна личност, в която никой не може да повярва.
След заболяването си и от безразличие, превърнало се в начин на живот, Уилям Стоунър започна да прекарва все повече време в дома, който двамата с Едит бяха купили преди много години. В началото Едит се разстройваше от присъствието му толкова, че все си мълчеше, сякаш недоумяваше. После, щом се увери, че присъствието му следобед подир следобед, вечер подир вечер, неделя след неделя явно ще бъде за постоянно, тя подхвана старата битка с подновена сила. И за най-дребното нещо плачеше жално и обикаляше из стаите, а Стоунър само я поглеждаше безстрастно и промърморваше една-две състрадателни думи. Едит се заключваше в стаята си и не излизаше с часове оттам, а Стоунър готвеше вместо нея и се държеше така, сякаш не е забелязал отсъствието й, когато накрая тя се появяваше бледа, с хлътнали страни и очи. Подиграваше му се с повод и без повод, а Стоунър сякаш не я чуваше, тя крещеше и кълнеше, а той слушаше с любезен интерес. Едит избираше мига, когато Стоунър е погълнат от някоя книга, за да отиде във всекидневната и да заблъска трескаво по пианото, въпреки че иначе свиреше рядко, а когато Стоунър говореше спокойно на дъщеря си, тя се вбесяваше и от двамата или само от някого от тях. А Стоунър гледаше на всичко това — на яростта, на враждата, на крясъците, на зареденото с омраза мълчание, — сякаш то се случваше на двама други души, към които само с усилие на волята може да прояви съвсем повърхностен интерес.
Накрая — уморено, едва ли не с признателност. — Едит прие поражението си. Гневните изблици бяха все по-слаби, докато не станаха повърхностни като интереса на Стоунър към тях, а дългото мълчание се превърна в усамотение, от което Стоунър вече не се учудваше, а не в офанзиви към безразлична позиция.
Когато караше четирийсетата си година, Едит Стоунър бе точно толкова слаба, колкото и като момиче, но със скованост и спънатост, идващи от непреклонната й осанка, от която всяко движение изглеждаше така, сякаш тя го правеше без желание, против волята си. Чертите на лицето й се бяха изострили и тънката бледа кожа се беше опънала върху костите като върху рамка, от което бръчките изглеждаха напрегнати и остри. Едит беше много бледа и си слагаше големи количества пудра и руж така, сякаш всеки ден рисуваше наново чертите си върху бяла маска. Ръцете й под сухата твърда кожа изглеждаха така, сякаш се състояха само от кости, и се движеха неспирно, гънеха се, дърпаха и стискаха и в най-спокойните мигове.