Винаги сдържана, когато навлезе в средната възраст, Едит започна да става все по-отчуждена и разсеяна. След краткото време на последния щурм срещу Стоунър, припламнал като за последно с отчаяна сила, Едит се скиташе като призрак из собствената си усамотеност, място, от което така и не излезе докрай. Започна да си говори сама, тихо и спокойно, сякаш вразумяваше дете, правеше го открито и без да се стеснява, все едно е най-естественото нещо, което може да направи. От произволните артистични начинания, с които се бе занимавала от дъжд на вятър по време на брака си, накрая си избра скулптурата — като „носеща най-голямо удовлетворение“. Ваеше предимно с глина, макар че понякога работеше и с по-мек камък — из цялата къща бяха разпилени бюстове, фигури и композиции. Едит бе първа модернистка: бюстовете, които ваеше, представляваха минималистични сфери, фигурите се свеждаха до буци глина с издължени придатъци, а композициите обединяваха произволно наслагани геометрични фигури — кубове, сфери и пръчки. Понякога, докато минаваше покрай ателието й — стаята, където навремето бе кабинетът му. — Стоунър поспираше и слушаше как жена му работи. Тя си даваше указания, като на дете:
— А сега трябва да сложиш това тук — не много, — тук, точно до малката вдлъбнатинка. О, виж, пада. Не беше достатъчно влажен, нали? Е, можем да го оправим. Още малко вода, и… готово! Видя ли?
Създаде си навика да се обръща към мъжа си и дъщеря си в трето лице, сякаш говореше на друг. Казваше на Стоунър:
— Не е зле Уили да си изпие кафето, вече наближава девет, не е хубаво да закъснява.
Или пък на дъщеря си:
— Грейс наистина не свири достатъчно на пиано. Най-малко по час на ден, за предпочитане по два. Какво ще стане с този талант? Жалко, жалко.
Какво означаваше това отчуждаване за Грейс, Стоунър не знаеше, защото по свой начин тя също се бе затворила в себе си и се бе отчуждила като майка си. Беше си създала навика да мълчи и макар да бе запазила за баща си срамежливата мила усмивка, отказваше да разговаря с него. През лятото, когато баща й се бе разболял, се бе прокрадвала — ако не я наблюдават, — в малката му стаичка, беше сядала и бе гледала заедно с него през прозореца, явно доволна, че са само двамата, но дори тогава бе мълчала и опиташе ли се той да я извади от затвореността й, бе започвала да нервничи.
Лятото, когато Стоунър бе боледувал, тя бе дванайсетгодишно високо, слабо момиче с нежно лице и коса, по-скоро руса, отколкото червена. През есента, по време на последния мощен щурм на Едит срещу мъжа й, срещу брака й и срещу самата нея и онова, в което смяташе, че се е превърнала, Грейс почти не помръдваше, сякаш усещаше, че и най-малкото движение може да я хвърли в бездна, от която няма да се измъкне. След яростното буйство Едит реши със сигурното безразсъдство, на което бе способна, че Грейс мълчи, защото е нещастна, и че е нещастна, защото не е популярна сред съучениците си. Прехвърли все по-слабата ярост на щурма си срещу Стоунър върху щурм за, както го наричаше, „светския живот“ на Грейс. Още веднъж започна да проявява „интерес“: обличаше дъщеря си ярко, по последната мода, в дрехи на плисета и волани, които само подчертаваха колко е слаба, организираше празненства, свиреше на пиано и настояваше въодушевено всички да танцуват, притискаше Грейс да се усмихва на всички, да говори, да се шегува, да се смее.
Щурмът продължи по-малко от месец, после Едит заряза кампанията и пое на дългото бавно пътешествие към мястото, накъдето като през мъгла се бе запътила. Но за Грейс последиците от щурма бяха обратнопропорционални на неговата продължителност.
След щурма тя прекарваше почти цялото си свободно време сама в своята стая — слушаше малкото радио, което баща й й беше подарил за дванайсетия й рожден ден. Лежеше неподвижно на неоправеното легло или седеше, пак неподвижно, на бюрото и слушаше звуците, които се лееха пискливо от тумбестия грозен инструмент върху нощното шкафче, сякаш гласовете, музиката и смехът, който чуваше, бяха единственото, което е останало от самата нея, и сякаш дори те затихваха и заглъхваха в далечината, извън нейния обсег.
Освен това надебеля. От зимата до тринайсетия си рожден ден качи близо двайсет килограма, лицето й подпухна и изсъхна като превтасало тесто, а крайниците й станаха меки, бавни и спънати. Грейс ядеше почти колкото преди, макар че започна да се тъпче със сладко и винаги държеше в стаята си кутия с бонбони — нещо в нея като че се беше разхлабило, беше омекнало и бе изгубило надежда, сякаш някаква безформеност вътре в нея бе надделяла и се бе отскубнала на свобода, за да убеди сега плътта й да узакони това тъмно тайно съществувание.