Стоунър наблюдаваше това преображение с тъга и тя не се вписваше в безразличието върху лицето, което той показваше на света. Не си позволяваше лесния лукс на вината — при неговия характер и обстоятелствата в живота му с Едит беше безсилен да направи каквото и да било. И тази мисъл изостряше тъгата му така, както не би могла да я изостри вината, от нея любовта към дъщеря му ставаше по-пронизваща и дълбока.
Стоунър знаеше — и както предполагаше, бе разбрал много отдавна, — че Грейс е от рядко срещаните и винаги мили хора с нравствена природа, толкова крехка, че трябва да бъде подхранвана, трябва да получава грижи, за да се прояви. Чужда на света, тя трябваше да живее там, където не можеше да е като у дома си — жадна за нежност и спокойствие, трябваше да се подклажда от безразличието, бездушието и шума. Това беше природа, която дори на странното, враждебно място, където бе принудена да живее, не притежаваше диващината да отбива грубите сили, които й се противопоставяха, и единственото, което можеше да направи, бе да се оттегли в спокойствие, където бе окаяна, малка и притихнало неподвижна.
Когато Грейс беше на седемнайсет години, през първата половина на последния клас в гимназията, я застигна още едно преображение. Природата й сякаш бе намерила скривалище и най-сетне Грейс бе в състояние да представи на света някаква измамна външност. Точно толкова бързо, колкото бе напълняла, тя смъкна килограмите, които бе качила преди три години, и за онези, които я познаваха, това преображение сякаш бе станало с магия и Грейс се бе появила от пашкул във въздух, за който е била създадена. Бе почти хубава, тялото й, което навремето бе твърде слабо, а после изведнъж твърде дебело, сега беше нежно, с крехки крайници, а походката й бе лека и изящна. Красотата й беше ненатрапчива, почти смирена, лицето й бе, кажи-речи, безизразно, като маска, светлосините й очи гледаха направо в теб, без любопитство и без каквито и да било опасения, че можеш да надзърнеш зад тях, гласът й бе много тих, малко глух и тя говореше рядко.
Най-неочаквано стана, по израза на Едит, „популярна“. Често я търсеха по телефона, тя седеше във всекидневната, като кимаше от време на време, отговаряше на гласа тихо и кратко, в мрачните следобеди идваха коли, които я откарваха, анонимна сред виковете и смеха. Понякога Стоунър стоеше на предния прозорец, гледаше как автомобилите отпрашват със скърцащи спирачки и облаци прах и малко се притесняваше, малко се боеше — никога не бе притежавал кола и не се бе научил да шофира.
А Едит беше доволна.
— Виждаш ли? — казваше със студено ликуване, сякаш от трескавия й щурм към проблема с „популярността“ на Грейс не бяха минали близо три години. — Виждаш ли? Бях права. Единственото, от което Грейс имаше нужда, бе малко да я побутнеш. А Уили не одобряваше. О, знаех си аз. Уили не одобрява никога.
Години наред Стоунър бе заделял всеки месец по няколко долара, та когато стане време, Грейс да може да напусне Колумбия и да отиде в колеж, може би в източните щати, по-надалеч. Едит знаеше за намеренията му и уж ги одобряваше, но когато дойде времето, не искаше и да чуе.
— А, не! — каза тя. — Няма да го понеса! Детенцето ми! И от една година се справя толкова добре тук. Всички я търсят, толкова е щастлива. Ще се наложи да свиква и… детенцето ми, Грейси, детенцето ми. — Едит се извърна към дъщеря си. — Грейси всъщност не иска да се разделя с мама. Нали? И да я оставя самичка.
Известно време Грейс гледа майка си, без да казва нищо. Извърна се за миг към баща си и поклати глава. Каза на майка си:
— Ако искаш да остана, ще го направя, разбира се.
— Грейс — намеси се Стоунър. — Чуй ме. Ако искаш да заминеш… много те моля, ако наистина искаш да заминеш…
Тя не пожела да го погледне още веднъж.
— Няма значение — каза.
Още преди Стоунър да е успял да добави нещо, Едит заговори как с парите, заделени от баща й, щели да обновят гардероба й, щели да накупят наистина хубави дрехи, а може би дори и малък автомобил, така че Грейс и приятелите й да могат… А Грейс се усмихна с бавната си, едва доловима усмивка, като кимаше и току казваше по някоя дума, сякаш го очакваха от нея.
Въпросът беше решен и Стоунър така и не разбра какво чувства Грейс, защо е останала, дали защото го иска майка й, или защото го иска тя, или пък от пълно безразличие към собствената си съдба. Есента щеше да се запише първи курс в Университета на Мисури, щеше да учи там поне две години, а после, ако пожелае, щеше да получи разрешение да замине, да напусне щата, за да завърши колеж. Стоунър си казваше, че така е по-добре, по-добре е за Грейс да търпи още две години затвора, в който едва ли подозираше, че се намира, отколкото да бъде разкъсвана върху кръста на безпомощната воля на Едит.