И така, не се промени нищо. Грейс си получи гардероба, отказа предложението на майка си за малка кола и се записа да следва в Университета на Мисури. Телефонът продължи да звъни, същите лица (или лица, които не се отличаваха особено) продължиха да идват, да се смеят и да крещят на входната врата, в здрача продължиха да реват същите автомобили. Както и в гимназията, Грейс почти не се свърташе вкъщи и Едит бе доволна от — както си мислеше, — все по-голямата популярност на дъщеря си.
— На майка си се е метнала — казваше. — Преди да се омъжи, тя беше много популярна. Всички момчета… Тате се вбесяваше от тях, но дълбоко в себе си се гордееше много, чувствах го.
— Да, Едит — отвръщаше тихо Стоунър и усещаше как сърцето му се свива.
Семестърът бе труден за Стоунър, беше негов ред да подготви изпита по английски за всички студенти първокурсници в университета, и в същото време бе зает като ръководител на две особено трудни докторски дисертации — и двете изискваха от него много допълнително четене. Затова той отсъстваше от дома си по-често, отколкото през последните няколко години.
Една вечер към края на ноември се прибра по-късно от обикновено. Във всекидневната не светеше, къщата беше притихнала и той предположи, че Грейс и Едит са си легнали. Занесе някои от книжата, които бе взел със себе си, в задната стаичка с намерението да почете, след като си легне. Отиде в кухнята за сандвич и чаша мляко — тъкмо си беше отрязал филия и бе отворил хладилника, когато най-неочаквано чу протяжен писък, остър и пронизващ като нож, проехтял някъде от долу. Изтича във всекидневната, писъкът се чу още веднъж, този път къс и някак яростен в силата си, идваше откъм ателието на Едит. Стоунър прекоси бързо стаята и отвори вратата.
Едит седеше на пода, сякаш беше паднала, очите й бяха диви, устата й бе отворена, готова да нададе още един писък. Грейс седеше със скръстени крака на тапицираното кресло отсреща и гледаше едва ли не спокойно майка си. Светеше само настолната лампа върху работната маса на Едит, затова помещението беше изпълнено с ослепителна яркост и наситени сенки.
— Какво има? — попита Стоунър. — Какво се е случило?
Главата на Едит се завъртя с лице към него, сякаш беше на разхлабен винт, очите й бяха празни. Тя каза странно сприхаво:
— О, Уили. О, Уили.
Продължи да го гледа, главата й се клатеше леко.
Той се извърна към Грейс, която изглеждаше все така спокойна. Тя рече нехайно:
— Бременна съм, татко.
И писъкът проехтя отново, пронизващ и неизразимо гневен, двамата се извърнаха към Едит, която започна да мести очи напред-назад, от единия към друг — те бяха изцъклени и студени над разтворената за писък уста. Стоунър прекоси стаята, наведе се зад нея и я изправи — тя се отпусна безжизнено в ръцете му и се наложи той да придържа тежестта й.
— Едит! — каза рязко. — Млъкни.
Тя се вцепени и се отдръпна. Прекоси с подкосяващи се нозе стаята и застана над Грейс, която не се беше помръднала.
— Ти! — избълва. — О, Боже. О, Грейси. Как можа… о, Боже. Същата като баща си. На него си се метнала. О, да. Мръсотия. Мръсотия…
— Едит! — подвикна по-рязко Стоунър и отиде бързо при нея. Хвана я здраво над лактите и я обърна с гръб към Грейс. — Върви в банята да се наплискаш със студена вода. После се качи в стаята и си легни.
— О, Уили — пророни тя умолително. — Детенцето ми. Милото ми детенце. Как можа да се случи? Как можа тя да…
— Върви — повтори Стоунър. — Ще те повикам след малко.
Едит излезе с несигурна крачка. Стоунър я изпрати с поглед, без да се помръдва, докато не чу водата в мивката в банята. После се обърна към Грейс, която продължаваше да го гледа от креслото. Усмихна й се набързо, отиде при работната маса на Едит, взе един стол, върна се и го сложи пред креслото на Грейс, за да може да й говори, без да гледа отвисоко лицето й.
— И така — подхвана, — защо не ми разкажеш?
Тя му се усмихна мило.
— Няма много за разказване — отвърна. — Бременна съм.
— Сигурна ли си?
Грейс кимна.
— Ходих на лекар. Току-що получих резултатите.