— Добре — каза Стоунър и я докосна непохватно по ръката. — Излишно е да се притесняваш. Всичко ще бъде наред.
— Да — каза тя.
Той попита предпазливо:
— Искаш ли да ми кажеш кой е бащата?
— Един студент — отговори Грейс. — От университета.
— Предпочиташ да не споделяш ли?
— О, не — каза тя. — Няма особена разлика. Казва се Фрай. Ед Фрай. Второкурсник. Миналата година е бил на курса ти по композиция.
— Не го помня — рече Стоунър. — Изобщо не го помня.
— Съжалявам, татко — каза Грейс. — Беше глупаво. Той беше пийнал, не се… пазехме.
Стоунър извърна очи от нея, към пода.
— Съжалявам, татко. Ужасен си, нали?
— Не — каза той. — Може би изненадан. Последните няколко години не сме се познавали добре, нали?
Тя извърна поглед и рече притеснена:
— Ами… вероятно е така.
— Обичаш ли го това момче, Грейс?
— О, не — призна си тя. — Всъщност не го познавам много добре.
Той кимна.
— Какво искаш да направиш?
— Не знам — рече Грейс. — Наистина няма значение. Не искам да ви създавам главоболия.
Дълго седяха, без да казват нищо. Накрая Стоунър подхвана:
— Излишно е да се тревожиш. Всичко ще се нареди. Каквото и да решиш — каквото и да искаш да направиш, всичко ще е наред.
— Да — каза Грейс. Тя стана от креслото. Сетне, както стоеше, погледна баща си и рече: — Ти и аз, сега вече можем да разговаряме.
— Да — потвърди Стоунър. — Можем.
Грейс излезе от ателието и Стоунър изчака да чуе как вратата на стаята й горе се затваря. После, преди да се прибере в стаята си, се качи тихо горе и отвори вратата в спалнята на Едит. Тя спеше непробудно, беше се проснала направо с дрехите на леглото, нощната лампа хвърляше върху лицето й ярка светлина. Стоунър угаси лампата и слезе долу.
На другата сутрин по време на закуска Едит бе почти весела, не даваше признаци за истерията от предната вечер и говореше така, сякаш бъдещето е хипотетична задача, която трябва да решат. След като научи името на момчето, каза бодро:
— И така. Как мислите, дали не трябва да се свържем с родителите, или е по-добре първо да поговорим с момчето? Чакайте да видим… сега сме последната седмица на ноември. Да кажем, половин месец. Дотогава можем да приключим с всички приготовления, защо да не направим и малка венчавка в църквата? Грейси, какво смята твоят приятел… как се казва?
— Едит — намеси се Стоунър. — Чакай. Говориш така, сякаш много неща се разбират от само себе си. Грейс и този младеж може би не искат да се женят. Трябва да го обсъдим с Грейс.
— Какво толкова има да обсъждаме? Разбира се, че искат да се оженят. В края на краищата те… те… Грейси, кажи на баща си. Обясни му.
Грейс му каза:
— Не е важно, татко. Изобщо не е важно.
И Стоунър проумя, че наистина не е важно: очите на Грейс бяха вперени някъде зад него, в далечина, която тя не виждаше и която съзерцаваше без любопитство. Стоунър си замълча и остави жена си и дъщеря си да правят планове.
Беше решено, че „младежът“ на Грейс, както го наричаше Едит, сякаш името му беше забранено, ще бъде поканен у тях и те двамата с Едит „ще си поговорят“. Тя организира следобеда така, сякаш е театрално представление, с хора, които се качват на сцената и слизат от нея, че дори и с две-три реплики. Предвиждаше се Стоунър да се извини, Грейс да постои още малко, а после също да се извини, оставяйки Едит и младежа сами — да си поговорят. Предвиждаше се още след половин час Стоунър да се върне, а след него и Грейс, и дотогава всичко да е уточнено.
И стана точно както го беше решила Едит. След време Стоунър щеше да се пита развеселен какво ли си е мислел младият Едуард Фрай, когато е почукал срамежливо на вратата и е бил пуснат в стая, пълна сякаш със заклети врагове. Беше висок, доста едър, с разплуто и леко намусено лице, беше смутен и уплашен, затова пелтечеше и не поглеждаше никого. Преди да излезе от стаята, Стоунър видя, че младежът седи сгърбен на стола с китки върху коленете и поглед, забит в пода, а когато след половин час се върна в стаята, той пак беше в същото положение, сякаш не се беше и помръднал под масирания артилерийски обстрел, на какъвто приличаше бодрото чуруликане на Едит.
Но всичко беше уточнено. С писклив, превзет, но наистина весел глас Едит им съобщи, че „младежът на Грейс“ произхождал от много добро семейство от Сейнт Луис, че баща му бил борсов посредник и по едно или друго време вероятно е сключвал сделки с баща й или най-малкото с банката му, че „младите“ били решили сватбата „да е възможно най-бързо, без излишни формалности“, че и двамата щели да прекъснат следването най-малко за година-две, че щели да живеят в Сейнт Луис, „смяна на пейзажа, ново начало“, че този семестър нямало да могат да си вземат изпитите, понеже точно тогава, в петък, била сватбата, но въпреки това до ваканцията щели да ходят на лекции. И не било ли ужасно мило — въпреки всичко.