Сватбата се състоя в тесния кабинет на един мирови съдия. На церемонията присъстваха само Уилям и Едит, по време на нея жената на съдията, сбръчкана, побеляла и вечно намусена, правеше нещо в кухнята и накрая се появи колкото да се разпише като свидетелка. Следобедът беше студен и мрачен, датата бе 12 декември 1941 година.
Пет дни преди сватбата японците бяха обстрелвали Пърл Харбър и Уилям Стоунър наблюдаваше церемонията със смесени чувства, каквито не беше изпитвал преди. Подобно на мнозина, минали през онова време, беше обзет от нещо, което можеше да определи единствено като вцепенение, макар да знаеше, че е обхванат от чувства, толкова разнопосочни, силни и дълбоки, че човек не може да ги признае дори пред себе си просто защото няма как да живее с тях. Стоунър усещаше обхвата на всеобщата трагедия, усещаше ужас и злочестина, толкова поголовни, че личните трагедии и беди бяха изместени на друга плоскост, но въпреки това бяха засилени от всеобхватността, сред която се разиграваха, точно както един гроб изглежда много по-скръбно, ако се намира сред необятна пустош. С почти сляпо състрадание Стоунър наблюдаваше краткия тъжен сватбен ритуал и колкото и да е странно, се трогна от застиналата, безразлична красота в лицето на дъщеря си и от намусеното отчаяние по лицето на младежа.
След церемонията младите се качиха безрадостно на малкия автомобил на Фрай и поеха към Сейнт Луис, където тепърва им предстоеше да се изправят пред още двама родители и да живеят. След като потеглиха от къщата, Стоунър ги изпрати с поглед — можеше да си представи дъщеря си само като съвсем мъничко момиченце, което навремето е седяло до него в далечна стая и го е гледало вглъбено и радостно, само като прелестно дете, което е умряло отдавна.
Два месеца след сватбата Едуард Фрай се записа доброволец, а решението на Грейс бе да остане до раждането на детето в Сейнт Луис. След половин година Фрай лежеше мъртъв върху плажа на малък остров в Тихия океан — един от многото новобранци, пратени в отчаяно усилие да спрат офанзивата на японците. Детето на Грейс се роди през юни 1942 година, беше момче и тя му даде името на бащата, когото то нямаше да види никога и нямаше да обича.
Когато онзи юни отиде в Сейнт Луис „да помага“, Едит се опита да убеди дъщеря си да се прибере в Колумбия, но тя не искаше и да чуе — имаше малко жилище, малък доход от застраховката на Фрай и нови родители — свекър и свекърва, и изглеждаше щастлива.
— Променила се е някак — сподели объркана Едит със Стоунър. — От нашата малка Грейси не е останало нищо. Много й се струпа на главата и подозирам, че не иска да й се напомня нищо… Помоли да ти предам, че те обича.
16
Годините на войната се сляха на размазано петно и Стоунър мина през тях така, сякаш са почти непоносима брулеща буря — със сведена глава, със стиснати зъби, с мисли, насочени към следващата стъпка и към следващата, и към следващата. Ала въпреки стоическата си издръжливост, въпреки че вървеше безжизнено през дните и седмиците, дълбоко в себе си той беше силно раздвоен човек. Изтръпваше от инстинктивен ужас при мисълта за всекидневното опустошение, за плъзналата навсякъде разруха и смърт, които щурмуваха неумолимо ума и сърцето, за втори път наблюдаваше как факултетът се обезлюдява, как аудиториите се опразват, виждаше измъчения вид на онези, които остават, виждаше в този вид и бавната смърт на сърцето, горчивото закърняване на чувствата и грижите.
От друга страна обаче, бе силно привлечен от същото това изтребление, от което изтръпваше. Откри в себе си склонност към насилие, за която не бе и подозирал: изгаряше от желание да се включи, да усети вкуса на смъртта и кръвта, горчивата радост на разрушението. Беше обзет и от срам, и от гордост, над които надделяваше горчивото разочарование от самия себе си и от времето и обстоятелствата, направили го възможен.
Седмица след седмица, месец след месец пред него се нижеха имената на загиналите. Понякога бяха само имена, които помнеше от далечното минало, друг път успяваше да си спомни и лице, което да свърже с името, случваше се да се сети и за глас, за дума.
През цялото това време продължи да преподава и да усвоява нови и нови неща, макар и понякога да усещаше, че е безполезно да се снишава, за да се прикрие от бушуващата буря, че е безсмислено да пази със събрани длани мъждивото пламъче на последната жалка клечка кибрит.