От време на време Грейс се прибираше в Колумбия — да погостува на родителите си. Първия път доведе и сина си, който току-що бе навършил една годинка, но с присъствието си той, кой знае защо, притесняваше Едит, затова при следващите посещения Грейс го оставяше при баба му и дядо му в Сейнт Луис. На Стоунър му се искаше да вижда по-често внук си, но не спомена за това свое желание — с времето беше разбрал, че Грейс се е изнесла от Колумбия — и може би дори е забременяла, — не за друго, а всъщност за да избяга от затвор, където сега се връщаше от неизкоренима доброта и мила добра воля.
Едит не подозираше или не искаше да го признае, но Стоунър знаеше, че Грейс е започнала да пие не на шега. Разбра го през лятото една година след като свърши войната. Грейс бе дошла да им погостува няколко дни — изглеждаше особено уморена, под очите й имаше сенки, лицето й беше напрегнато и бледо. Веднъж след вечеря Едит си легна рано, а Грейс и Стоунър останаха в кухнята да пият кафе. Стоунър се опита да поговори с нея, но тя беше неспокойна и объркана. Доста минути седяха в мълчание, накрая Грейс го погледна притеснено, сви рамене и най-неочаквано въздъхна.
— Слушай — подхвана, — намира ли ти се вкъщи нещо за пиене?
— Не — отвърна Стоунър, — опасявам се, че не. В шкафа може би има бутилка шери, но…
— Трябва на всяка цена да пийна малко. Нали нямаш нищо против да звънна в магазина и да поръчам една бутилка?
— Разбира се, че не — отговори Стоунър. — Просто ние с майка ти обикновено не…
Но Грейс беше станала от стола и бе отишла във всекидневната. Разлисти припряно телефонния указател и набра трескаво номера. След като се върна в кухнята, подмина масата, отиде при шкафа и извади преполовена бутилка шери. Взе от дъската за сушене на съдове една чаша и я напълни почти догоре със светлокафяво вино. Както стоеше права, я пресуши до дъно и като потреперваше леко, избърса устни.
— Развалено е — обясни. — И мразя шери.
Върна се на масата заедно с бутилката и чашата, седна и ги сложи точно пред себе си. Напълни чашата до половината и погледна баща си със странна, едва забележима усмивка.
— Пия малко повече, отколкото трябва — обясни. — Клетият татко. Не знаеше, нали?
— Не знаех — потвърди той.
— Всяка седмица си казвам: от другата седмица няма да пия толкова много, а се получава така, че пия повече. И аз не знам защо.
— Нещастна ли си? — попита Стоунър.
— Не — отговори Грейс. — Мисля, че съм щастлива. Или най-малкото почти щастлива. Не е това. А…
Тя не се доизказа.
Когато Грейс изпи до капка шерито в шишето, се появи и момчето за доставки по домовете, беше дошло с бутилка уиски. Грейс я донесе в кухнята, отвори я с обиграно движение и наля доста голяма доза в чашата от шерито.
Стояха до много късно, докато по прозорците не пропълзя първият сивкав здрач. Грейс не спираше да пие на малки глътки и с напредването на нощта бръчките по лицето й се изгладиха, тя се успокои и подмлади и двамата с баща й поговориха, както не бяха разговаряли от години.
— Предполагам — сподели Грейс, — предполагам, че забременях съвсем преднамерено, въпреки че навремето не го знаех, предполагам, че дори не знаех колко силно искам да се махна оттук, трябваше да се махна. Бог ми е свидетел, знаех как да се предпазвам и да не забременея, освен ако не искам. Всички онези момчета в гимназията и… — Тя се усмихна криво на баща си. — Вие с мама не знаехте, нали?
— Предполагам, че не — призна той.
— Мама искаше да съм популярна и — е, да, бях популярна. Това не значеше нищо, абсолютно нищо.
— Знаех, че си нещастна — рече с усилие Стоунър. — Но и през ум не ми е минавало… така и не съм разбрал…
— Вероятно аз също — каза Грейс. — Не бих могла да знам. Клетият Ед. Накрая той опра пешкира. Използвах го… о, да, той е бащата… но аз го използвах. Беше свястно момче, много срамежливо… направо не се понасяше. Сам се записа доброволец половин година преди задължителната повинност, само и само да се махне. Убих го, така ми се струва, беше много свястно момче, а ние с него дори не се харесвахме особено.
Говориха до късно като стари приятели. И малко по малко Стоунър осъзна, че както е казала и самата Грейс, тя е почти щастлива с отчаянието си, ще живее мирно и кротко и от година на година ще се пропива все повече, за да не вижда в какво нищо се е превърнал животът й. Стоунър се радваше, че дъщеря му има поне това, беше признателен, че тя може да пие.
Годините непосредствено след Втората световна война бяха най-добрите в преподавателската му работа, освен това в някои отношения бяха най-щастливите в живота му. Ветераните от тази война извършиха същински десант в университета и го преобразиха, донесоха качество на живот, каквото преди му липсваше, устрем и вихър, които го направиха съвсем различен. Стоунър работеше по-усърдно от всякога, студентите, странно зрели, бяха изключително сериозни и презираха всичко незначително. Непорочни спрямо модата и обичаите, гледаха на следването така, както Стоунър бе мечтал, подхождаха към него, сякаш е самият живот, а не конкретно средство за постигането на конкретна цел. Стоунър знаеше, че след тези няколко години преподаването никога вече няма да бъде същото, и се отдаде на щастливото състояние на изнемога, за която се надяваше да не свършва никога. Рядко мислеше за миналото или бъдещето, а също за разочарованията и радостите им, бе насочил цялата енергия, на която беше способен, към работата си тук и сега и се надяваше най-после онова, което прави, да се е превърнало в негова отличителна черта.