През тези години рядко бе отклоняван от отдадеността си на работата тук и сега. Понякога, щом дъщеря му се върнеше да погостува в Колумбия така, сякаш се луташе безцелно от стая на стая, го обземаше почти непоносимото чувство за загуба. Грейс щеше да навърши двайсет и пет, а изглеждаше десет години по-възрастна, пиеше неотклонно, без да спира, като човек, изгубил всякаква надежда, и се разбра, че оставя все по-често детето на грижите на баба му и дядо му в Сейнт Луис.
Само веднъж Стоунър получи вести от Катрин Дрискол. През 1949 година, в началото на пролетта от един голям университет в източните щати му изпратиха бюлетина си, където се съобщаваше, че книгата на Катрин е издадена, и бяха добавени няколко думи за авторката. Преподавала в добър хуманитарен колеж в Масачузетс, не била семейна. При първа възможност Стоунър си набави екземпляр от книгата. Когато я взе в ръце, пръстите му сякаш оживяха и затрепериха така, че той едвам я отвори. Отгърна първите няколко страници и видя посвещението: „На У. С.“
Очите му се замъглиха и Стоунър седя дълго, без да се помръдва. След това поклати глава и се върна към книгата — не я остави, докато не я прочете от кора до кора.
Както и очакваше, беше добра. Стилът беше отличен и заложената в нея страст бе прикрита с бистър ясен ум. Стоунър усети, че в онова, което чете, вижда Катрин, и бе изумен колко ясно си я представя дори сега. Най-неочаквано изпита чувството, че Катрин е в съседната стая и той се е разделил с нея преди броени мигове, ръцете му пламтяха, сякаш я бе докосвал. И усещането за загуба, което толкова дълго бе потискал вътре в себе си, бликна като от срутен бент, погълна го и Стоунър се остави да го носи, да го изтласква извън обсега на собствената му воля — не искаше да се спасява. После се усмихна с обич, като на спомен, хрумна му, че наближава шейсетте и би трябвало да е извън властта на такава страст, на такава любов.
Ала знаеше, че още е и винаги ще бъде подвластен на тази любов. Тя лежеше, мощна и ненакърнима, под вцепенението, безразличието, отказа — винаги си беше там. Като млад Стоунър я бе раздавал на воля, без да се замисля, беше я раздавал на знанията, които — преди колко ли години? — му бе разкрил Арчър Слоун, беше я раздавал на Едит в онези първи безразсъдни слепи дни, когато я беше ухажвал и се бе оженил за нея, беше я раздавал и на Катрин така, сякаш не я бе давал никога преди това. По един или друг начин я бе раздавал на всеки миг от живота си и вероятно го бе правил най-пълно, когато не бе и подозирал, че го прави. Това не беше страст на ума или на плътта, това по-скоро бе сила, която включваше и ум, и плът, сякаш именно от тях бе изтъкана любовта, сякаш именно те бяха веществото, от което е направена тя. Тази страст казваше и на жената, и на стиха просто: Виж! Жива съм.
Стоунър не се възприемаше като стар. Сутрин, докато се бръснеше, понякога се взираше в образа си в огледалото и нямаше чувството, че именно той е човекът с лицето, което го гледаше учудено, с ясен поглед като върху гротескна маска, сякаш по някаква неясна причина носи възмутителна дегизировка и стига да поиска, може да махне гъстите бели вежди, вълнистата бяла коса, плътта, увиснала около острите черти, дълбоките бръчки, сложени, за да го състарят.
Знаеше обаче, че нищо не го състарява, че наистина вече е на възраст. През годините след голямата война виждаше колко болни са светът и собствената му страна, виждаше как омразата и мнителността прерастват в лудост, плъзнала като скоротечна болест по цялата земя, виждаше как младежите тръгват на поредната война, как маршируват с готовност към безсмислената си гибел, като в ехо от кошмар. И съжалението и тъгата, които изпитваше, бяха толкова стари, толкова неотделими от възрастта му, че той се чувстваше едва ли не недосегаем.