Финч се извърна към Ломакс. Той каза:
— Сигурен съм, че Стоунър не е отчел много неща. Той ще разполага с време да се отдаде на писане… — Ломакс замълча тактично. — Нещо, което сега е възпрепятстван да прави заради отдадеността си на преподаването. Академичната общност със сигурност само ще спечели, ако плодовете на богатия му опит бъдат…
Стоунър го прекъсна.
— На този етап от живота си нямам желание да започвам литературна кариера.
Ломакс сякаш се поклони на Финч, без да се помръдва на стола.
— Сигурен съм, че нашият колега е прекалено скромен. До две години и аз ще бъда принуден от правилника да освободя мястото на ръководител на катедра. Със сигурност възнамерявам да се възползвам добре от малкото време, което ми остава, очаквам с нетърпение да се порадвам на спокойствието, след като се пенсионирам.
Стоунър каза:
— Надявам се да остана в катедрата най-малкото докато се отвори тази благоприятна възможност.
Известно време Ломакс мълча. После каза замислено на Финч:
— През последните няколко години често ми е хрумвало, че усилията на Стоунър в полза на университета може би не са оценени докрай. Хрумвало ми е, че ако го направим професор, това ще увенчае подобаващо годината, когато той ще излезе в пенсия. Вечеря в чест на събитието — подобаваща церемония. Така ще му се отблагодарим. Не сме в началото на годината, повечето повишения вече бяха оповестени, но съм сигурен, че ако настоявам, за догодина можем да уредим повишение — в чест на оттеглянето му в заслужена почивка.
Изведнъж играта, която Стоунър играеше с Ломакс — и на която, колкото и да е странно, се наслаждаваше, — му се стори дребнава и непочтена. Обзе го умора. Той погледна Ломакс право в лицето и каза изтощено:
— Мислех, че след толкова години, Холи, ме познаваш по-добре. Никога не ме е вълнувало какво според теб можеш да ми „дадеш“ или да ми „направиш“. — Той замълча. Всъщност бе по-уморен, отколкото си мислеше. Продължи с усилие: — Това не е важно, никога не е било важно. Предполагам, си добър човек, със сигурност си добър преподавател. Но в някои отношение си пълен невежа и негодник. — Стоунър замълча още веднъж. — Не знам на какво си се надявал. Но аз няма да се пенсионирам — нито в края на тази година, нито в края на следващата. — Изправи се бавно и постоя малко, за да събере сили. — Ще извинявате, господа, но съм малко уморен. Ще ви оставя да обсъждате, каквото имате да обсъждате.
Знаеше, че нещата няма да свършат дотук, но му беше все едно. Когато на последното заседание на преподавателите за годината Ломакс оповести в доклада на катедрата, че Уилям Стоунър ще се пенсионира в края на следващата година, Стоунър се изправи и заяви пред всички, че професор Ломакс греши и че пенсионирането му ще бъде факт цели две години след срока, съобщен от Ломакс. В началото на есенния семестър новият ректор на университета покани в дома си на следобеден чай Стоунър и говори надълго и нашироко за годините, които той е отдал на преподаването, за напълно заслужената почивка, за признателността, която всички изпитват, Стоунър пък отвърна доста хапливо, нарече ректора „млади момко“ и се направи на глух, така че накрая младият момък вече крещеше възможно най-умиротворително.
Но усилията на Стоунър, колкото и незначителни да бяха, го уморяваха повече, отколкото той беше очаквал, и в началото на коледната ваканция се чувстваше направо изтощен. Каза си, че наистина остарява и ще се наложи да кара по-спокойно, ако иска да работи като хората до края на годината. През десетте дни на коледната ваканция почиваше, трупаше сили и когато се върна за последните седмици от семестъра, преподаваше устремено, с енергия, която го изненада. Въпросът с пенсионирането му се струваше изяснен и той не си правеше труда да мисли отново за него.
В края на февруари умората пак го връхлетя и този път той явно не можеше да се отърси от нея: прекарваше много време вкъщи и четеше и пишеше главно подпрян на възглавници в леглото в задната си стаичка. През март усети тъпа болка в краката и ръцете и си каза, че е уморен и ще се почувства по-добре, щом настъпят топлите пролетни дни, че се нуждае от почивка. През април болката се пренесе изцяло от кръста надолу и се случваше Стоунър да пропусне лекция, защото установи, че остава почти без сили само докато се придвижва от аудитория на аудитория. В началото на май болката стана остра и Стоунър вече не можеше да си внушава, че това е нещо незначително. Записа си час при лекар в университетската лечебница.
Имаше прегледи, изследвания и въпроси, чийто смисъл Стоунър схващаше съвсем мъгляво. Бе поставен на специална диета, дадоха му и хапчета за болката и му казаха в началото на следващата седмица да дойде на консултация — тогава вече резултатите от изследванията щели да бъдат готови и обобщени. Почувства се по-добре, въпреки че умората си остана.