Лекарят беше младеж на име Джеймисън, който обясни на Стоунър, че ще поработи няколко години в университета, а после ще открие частна практика. Беше с кръгло розово лице, носеше очила без рамки и се държеше нервно и смутено, с което спечели доверието на Стоунър.
Той подрани с няколко минути за часа, но медицинската сестра му каза да влиза. Стоунър отиде по дългия тесен коридор на лечебницата в малката стаичка, служеща за кабинет на Джеймисън.
Той го чакаше — Стоунър разбра, че го чака от известно време, по бюрото старателно бяха подредени папки, рентгенови снимки и бележки. Джеймисън се изправи, усмихна се внезапно и притеснено и протегна ръка към стола пред бюрото.
— Господин Стоунър — каза. — Сядайте, сядайте.
Стоунър седна.
Джеймисън погледна свъсен нещата по бюрото, изглади един лист хартия и също се отпусна на стола.
— И така — подхвана, — има нещо, което пречи в долния край на тънките черва, това е ясно. На рентгеновите снимки не се вижда добре, но това не е необичайно. О, малко петно, но то не означава непременно нещо. — Той обърна стола, сложи една от рентгеновите снимки върху рамката, запали лампата и показа напосоки. Стоунър се взря, но не видя нищо. Джеймисън изключи лампата и пак се обърна към бюрото. Заговори много делово: — Белите кръвни телца са в повече, но там, изглежда, няма инфекция, утайката ви е под нормата, кръвното ви налягане е ниско. Има вътрешен оток, който смущава, отслабнали сте много и… при тези симптоми и при резултатите от това тук — показа той с ръка бюрото си — бих казал, че ни остава само едно. — Джеймисън се усмихна сковано и каза уж весело: — Просто трябва да ви отворим и да видим какво ще открием.
Стоунър кимна.
— Значи е рак.
— Е, думата е доста силна — отвърна Джеймисън. — Може да са много неща. Почти сигурен съм, че там има тумор, но… не можем да бъдем докрай сигурни в нищо, докато не ви отворим и не погледнем.
— Откога го имам?
— О, няма начин да се определи. Но ако се съди от размерите… доста голям е, явно не е от скоро.
Известно време Стоунър мълча. После каза:
— Колко според вас ми остава?
Джеймисън рече покрусено:
— О, вижте какво, господин Стоунър. — Той опита да се засмее. — Да не избързваме със заключенията. Така де, винаги има шанс… има шанс да е просто тумор, да не е злокачествен. Или… може да са много неща. Просто няма как да знаем със сигурност, докато не…
— Да — прекъсна го Стоунър. — Кога искате да направите операцията?
— Час по-скоро — отговори с облекчение Джеймисън. — До два-три дни.
— Толкова скоро — рече почти разсеяно Стоунър. След това погледна, без да мига, Джеймисън. — Нека ви задам няколко въпроса, докторе. Трябва да ви кажа, че искам да ми отговорите на тях откровено.
Джеймисън кимна.
— Ако е само тумор, който, както казахте, не е злокачествен, има ли някакво значение, ако отложим със седмица-две?
— Ами ще ви боли — отвърна без желание Джеймисън, — и… не, предполагам, че няма особено значение.
— Чудесно — рече Стоунър. — А ако положението е толкова тежко, колкото смятате… тогава има ли някакво значение, ако отложим със седмица-две?
Джеймисън мълча дълго, после отговори почти горчиво:
— Не, предполагам, че не.
— В такъв случай ще почакам седмица-две — допълни спокойно Стоунър. — Има едни неща, които трябва да разчистя… работа, която трябва да свърша.
— Сам разбирате, не ви го препоръчвам — каза Джеймисън. — Изобщо не ви го препоръчвам.
— Разбира се — рече Стоунър. — И, докторе, няма да го споменавате пред никого, нали?
— Да — потвърди Джеймисън и добави малко по-сърдечно: — Разбира се, че няма да споменавам.
Предложи да променят леко диетата, на която бе подложил Стоунър, предписа му още хапчета и уточни датата, когато той трябва да постъпи в болница.
Стоунър не почувства нищо, сякаш лекарят му бе казал, че има дребен проблем, спънка, която той трябва да преодолее, за да продължи да прави онова, което трябва да прави. Хрумна му, че това се случва твърде късно през годината и Ломакс сигурно ще се затрудни да му намери заместник.
От хапчето, което беше изпил в лекарския кабинет, му се виеше леко свят и колкото и да е странно, усещането му се стори приятно. Беше изгубил представа за времето, видя, че стои в дългия коридор с паркет по пода на първия етаж в Джеси Хол. Ушите му бучаха, сякаш някъде в далечината имаше птици, които пляскаха с криле, в сумрачния коридор като че имаше светлина без източник, която ту блясваше, ту гаснеше отново, туптеше като сърцето му, а плътта му усещаше остро и най-малкото движение, което Стоунър правеше, и пареше, докато той вървеше напред и внимаваше къде стъпва в това пространство с редуващи се светлина и мрак.