Доядя ме да слушам такива отговори и аз захапах устната си и рекох: „Да би знаяла, че ще да ми отговориш така, както ми ти отговаряш сега, то не бих ти ни говорила“.
Стоян повдигна очите си, погледа ма невесело и рече: „Не сърди се, Тоте, прости ми!… Нещо ми е лошаво…“
— Аз се не сърда, брате; а жално ми е, като те гледам така замислен — казах аз и отидох си.
IV
Отиде мъжът ми по работата си; а аз седя пред вратата на пезулът и шия. Дойде ми на умът Стоян и на сърцето ми стана тежко и невесело. „Или търговските му работи не вървят добре, или друго някое зло се е случило в къщата му“ — си помислих аз и пак захванах да си ръбя… Някой почука на портата. Отворих — влезе Стоян… Обрадвах се аз и помолих го да влезе в къщи.
— Не, Тоте! Не мога аз дълго време да се мая у вас, защото имам работа… Седни и да си поговориме малко… Аз искам да те помоля за нещо си — каза той и погледа надоле като сираче.
— Каква молба? Аз не съм нито господ, нито протосингел, нито пък ага, та да ме молиш! Казвай по-скоро какво искаш да ти направя и аз ще да го направя. Ти знаеш, че аз съм готова и душата си да дам за тебе.
— Огледал съм едно момиче и ще да те пратя да го искаш — каза Стоян и почервеня като божур.
— Ето каква била работата; а аз мислех, че ти ще да ме помолиш да се хвърля в Марица или да стана калугерка. Ако е за такава работа, то аз, преди да я свърша, пристаям да постя четиресет дена и да се храня само с хляб и вода. Казвай кое е онова момиче, което си ти огледал, и аз съм готова да ида и да го искам пеша, ако би то било чак и в Едрене.
Стоян пак наведе главата си, помисли малко и рече: „Не е далече… близо е… Облечи се и иди“…
— Ала ти по-напред трябва да ми кажеш чие е онова момиче, което аз трябва да ида да искам, защото другояче аз твърде лесно мога да вляза в първата къща, на която вратата бъдат отворени.
— Аз искам да взема Теофану Пападати — каза Стоян и погледа ме така чудно, чегато искаше да каже: „Аз зная, че нито ти, нито покойният мой баща не би избрали за мене такава жена; но аз обичам Теофану и трябва да я взема… Дайте ми да поживея и аз по своята воля…“
Замълчах аз, нищо не проговорих… Когато си дойде мъжът ми, то се облякох, вземах елмазените пръстени, елмазеното кръстче и маргаретареният гердан и отидох да угодя на брата си. Тежко е човеку да прави онова, за което мисли, че не е добро; но какво аз можех да направя?
V
Киряк Пападати беше един от погърчените българи, които са готови по-напред да се потурчат, нежели да проговорят българска дума. Страшно ненавиждаше тоя човек българският род; сто пъти повече обичаше той турците и чифутите, нежели българите. Киряк беше вдовец; имаше две дъщери. Първата — Теофану й беше името — беше вече мома на осемнайсет години, хубавица, гиздосия, тънка и висока, но горделива като чорбаджийка — никому добра и сладка дума не казваше, на всякого гледаше с ненавист и със зло сърце; другата, Катинка, беше на четиринайсет години, луда, перната, щръклеста като дива коза. Да би била аз мъж, то не би ни погледала на тия две момичета — не бяха тия за домакини. Слънцето вече изгрее, хората отидат на работа, даже и пообядват, пчелите си наберат по няколко пъти мед, врабчетата се наядат; а дъщерите на Пападати още се търкалят под юрганите. Хората отиват по къщите си да обядват, слугините носят агнетата от фурните, работниците седнат да пладнуват, а Пападатиевите чеда още са решат, тоалетите си правят. Хората затварят дюкяните си, слънцето захваща да захожда и ходжите се провикват вече по минаретите, а Пападатиевите дъщери сядат на чакмата и гледат кой минува и кой в какво е облечен. За къща ли е такава жена? За пред хора ли е такава майка? Аз никак не мога да разбера как една жена може да седи от утринта до вечерта и да не взема работа в ръцете си! Ако тия кокони през всичкият свой живот ушият някоя тютюнова кесия или уплетат някой кьостек за сахатът на мъжът си, то окрякат всичката махала. Нашите българи казват: „Пловдивската кокона е като кокошка; едно яйце снесе и махалата окряка“ — а това е права истина. И на враговете си не желая такива домакини!
Не ми са харесваше моята бъдеща булка; но когато тя се харасваше на брата ми, когото аз обичах като очите си, то трябваше да се хареса и мене — такъв ти е светът.
„Да беше жив тато, то това нямаше да бъде“ — си помислих аз и потропах на Пападатиевият вратник.
VI
Влязох в одаята и намерих кир Киряка, че седи на кадифеният миндерлък и надува чубукът.
— Добър ден — рекох.
— Дал ти бог добро — ми отговори той гръцки. — Минете, та седнете. Що има, що няма? Какво прави Стоян?