— А ти, брате, не мълчи, а посъди я, покарай ю се, поуплаши я… Затвори я и не пущай я; а то хората ще да захванат да ти се смеят и в очите! — казах аз.
— И карах й се, и плаших я — нищо не помага. Види се, че е такъв моят късмет! Аз й кажа да седи дома, а тя тръгне да ходи по махалата от заранта до вечерта; аз й кажа да иде нейде, а тя седи по цял ден в някои кьоше и плаче; аз й кажа, че не ща да ми дохожда Боюклийката в къщата, а тя праща да я вика!…Не зная вече и що да правя. Горчив е моят живот!
— Аз не мога да разбера какъв си ти мъж, когато дозволяваш на жената си да прави с тебе, щото тя и да поиска? Да ти кажа право, аз не окривявам толкова нея, колкото окривявам тебе — ти си мъж.
— Нищо не помага — рече Стоян и наведе си главата като човек, който не намира в нищо утешение.
XII
Влезе моята снаха набелена, начервенена и облечена като павун; а след нея вървят две жени, из които едната беше Боюклийката. Когато Стоян погледа на своята жена, то лицето му стана още по-бледно, а очите му засветиха като две звезди на небето.
— Добър ден, Стоене! Какво си се пак ти така начумерил? — рече Боюклийката.
— Българска работа! — отговори снахата ми. — Тия хора са научени да живеят като диви, а земат за жени гъркини!…
— В сегашните времена е срамота да бяга човек от хората и да се крие по дупките — каза Боюклийката. — Моят мъж ми дозволява да правя всичко, щото и да пожелая. Аз за нищо го не питам…
— Затова е и прокопцал! — каза Стоян.
— А що му е? — извика Боюклийката. — Нашата къща е позната всякому. Всичкият град ни знае. Моят мъж ходи и у Рушид бея, и у Кьороглу… Всичките големци са му приятели.
— Негови или твои? — каза Стоян.
Боюклийката се усети какво иска да каже Стоян с тия думи и затова се разсърди и рече:
— Благодари бога, че си намерил такава кротка и послушна жена, каквато е кокона Теофану, защото, ако би била аз на нейното място, то ти отдавна вече би оплакал дните си…
— Вярвам — отговори Стоян.
— Хориятис, пальос-вулгарос! — извика Боюклийката и позеленя като маточина. — С такъв мъж и лудата жена не би можала да живее. Ако би кокона Теофану била умна жена, то тя би трябвало отдавна вече да те напусне.
— Вън!… — извика Стоян и тялото му затрепера като от треска. — Да не си стъпила още веднъж в дворът ми, че ти строшавам краката. Чуеш ли? Ха вън!…
Снаха ми искаше да защити своята приятелка; но когато погледа на Стояновото лице, то отстъпи назад и побледня като платно — уплаши се.
— Аз не съм дошла за тебе, а за кокона Теофану — каза Боюклийката.
— Кокона Теофану е моя жена и аз ща да я накарам да обича това, щото обичам и аз, и да ненавижда онова, щото ненавиждам и аз. Остави къщата ми и иди по дяволите или ще да ме накараш да направя това, щото досега никой не е направил. Пилей се оттук!…
— Ако ти изгониш моите гости, то и аз ще да изгоня сестра ти — рече снаха ми и погледа ме като сърдита котка.
— Да изгониш сестра ми! Хайде изгони я, да видя аз как ще да я изгониш — каза Стоян и позасмя се, но неговият смях приличаше на светкавицата.
— Аз зная, че сестра ти те учи що да правиш и що да говориш — реше снаха ми.
— Добре би аз направил, ако да слушах сестра си; но…
Влезе владишкият Евстатий и прекъсна разговорът ни.
XIII
Отец Евстатий приличаше във всяко едно отношение на своите братя фанариоти: развратен, пиян, безсъвестен, лъжец и т.н. Никакъв срам нямаше тоя капасъзин. Аз познавах много хорица из Пловдив, които бяха провикале „юре-варе“ от тоя злодеец: закачаше жените и момичетата, намигаше им в черковата; щипеше ги в онова време, когато ходеше из черковата с кандилката; ходеше нощя по кавенетата, дето играя кючеци и циганки… Аз мисля, че такъв развратен човек рядко можеше да се намери на тоя свят.
Влезе той в одаята, приближи се до жените, поздрави ги; а после вече се обърна към Стояна и рече:
— А ти, кир Стоене, все дома седиш, като да си калугерин.
— Не казвай като калугерин; а кажи, като честен човек, защото калугерите са днес заборавили вече и за бога, и за срам, и за чест, и за почтение… Я погледай ти на себе си и виж на кого си заприличал!… И келешите по кавенетата имат повече честност, нежели ти. Вън из къщата ми, вън отпред очите ми, вонящо куче! Да не съм аз Стоян, а мокра кокошка, ако ти не строша главата като на котка. Вън!…
— Мъжът ми е полудял… — каза моята прокопцана снаха.
— Вежете го и заведете го в черковната темница — каза Боюклийката.
— Оставете ме на мира и не навождайте ме на грях… — каза Стоян и посочи с пръст към вратата.
— Боже, защо съм била дотолкова нещастна и вземала съм тоя луд българин! По-добре би било да съм вземала някой циганин или някой турчин… Срам ме е с него и пред хора да изляза — каза снаха ми.