— Истина е било по-добре да не си ме знаяла и да не съм те знаял — отговори Стоян сърдито.
— А вие се напуснете — рече отец Евстатий. — Владиката ще да ви разреши. Ако искате, то аз ще да поговоря за вас с владиката.
— Поговори — каза Теофану.
— Поговори — повтори Боюклийката.
Стоян повече нищо не проговори; но по лицето му се видеше, че е намислил да направи нещо не твърде добро. Най-после Боюклийката и дяконът си отидоха и ние останахме сами.
XIV
Дълго време седеше Стоян и мълчеше; а моята снаха стоеше, гледаше из прозорецът и плачеше.
— Теофану! — проговори Стоян тихо и печално.
— Що е? — отговори тя.
— Ела тука и послушай ме какво ще да ти кажа.
— Аз слушам и оттук.
— Ти си днес моя жена и аз имам пълно право да правя с тебе, щото ща. Чуеш ли? Кажи ми ти: обичаш ли ме барем малко, или не?… Ти твърде добре знаеш колко съм те аз обичал…
— Не трябва ми твоето обичане… Аз те не обичам, аз ще да те напусна, аз ще да кажа на владиката, че ти ме мъчиш по цял ден…
— Насила обич не бива — рече Стоян и поклати главата си. — Ако ние да живееме и за нататък така, както сме живели в последните шест месеца, то и аз мисля, все е най-добре да се напуснеме! Не ща аз да храня любовницата на владишкият дякон, не ща аз да бъда пезевентин на пловдивските чапкъни…
— Ще да ме храниш… Чуеш ли? Ще да ме храниш, защото съм ти жена, защото съм венчана с тебе. Аз ще да бъда дяконова любовница, а ти ще да ме храниш…
— Ще да видиме — рече Стоян, а из очите му потекоха сълзи.
Снаха ми захвана да се облича.
— Накъде пак? — извика Стоян страшно.
— У Боюклийката, при дяконът — отговори тя.
— Твоят крак няма да стъпи повече у Боюклийци — рече Стоян.
— Ще ида — повтори тя…
И отиде.
XV
Върнах се аз дома си и цяла нощ не можах да затворя очите си — сърцето ми предчувствуваше нещо недобро. Утринта рано някой потропа на вратникът и Павле отиде да отговори. Влезе Стоян.
— Що си пък ти така подранил? — попита Павле.
— Аз убих жената си — отговори Стоян.
Ние се измъкнахме назад и гледахме го като подивели, като метильови овце.
— Що ме гледате така зачудено? — попита Стоян. Не можах вече да търпя и убих я…
Погледах аз по-внимателно на брата си и изведнъж разбрах, че той говори истина. Стоян в онова време беше измъчен, бледен и полуубиен; лицето му се беше съвсем променило и на челото му чегато беше написано: „Добре ли съм направил, или лошаво, но работата е вече свършена“.
— Какво си направил бре, брате! — рече Павле уплашено. — Ти сега трябва да бягаш нанякъде, защото турците ще да те потърсят и ще да те затворят.
— Нека ме затворят — отговори той спокойно.
— Бягай, ти казвам.
— Не ща аз да бягам. Защо да бягам?
Скоро градските сеймени потърсиха брат ми, хванаха го и затвориха го. След един час всичкият град вече знаеше, че Стоян е убиец; но никой не знаеше, че от неговите ръце е погинала не само жената му, а и любовникът й. Най-напред Стоян убил жената си, а после отишел при дяконът и убил и него. За второто убийство ние узнахме чак после обяд, защото Стоян беше заключил одаята, в която беше убиен дяконът и вземал беше ключът със себе си. Кой го знае защо е направил това!
Всеки вече знае какво е турското правосъдие. Кадиите и мюфтиите изтръсиха Стояновите джобове; а после решиха, че той не е крив, защото е защищал честта си — и след половина година го пуснаха. Но каква полза излезе и от това? Стоян вече не беше човек. Дълго време той болува, не ядеше, не пиеше и успокои се… Както здравето му и животът му отидоха за нищо и за никакво, така също отиде и имането му. Кадиите го изпоядоха.