Проведоха се много разговори, както на английски, така и на италиански. На италиански говореше главно вуйчо Сал. Мама твърдеше, че той се мислел за по италианец от маникотите6.
Рина видя как вуйчо Лари — на когото казваха Лоренцо, когато искаха да го дразнят, сложи ръка на рамото на майка й и как тя вдигна своята, за да я хване. Той беше най-спокойният и най младият от нейните вуйчовци.
Вуйчо Джио се обърна и с очите си направо проби дупки в спуснатите пердета на Пасторели. Имаше буйна, гореща кръв и тя го чу да мърмори нещо на италиански, което й прозвуча като проклятие. Или заплаха. Но вуйчо Пол — Паоло, поклати глава. Той беше най-сериозният.
Дядо й дълго време не каза нищо. Рина се чудеше какво ли мисли. Дали си спомняше времето, когато косата му не е била бяла и коремът му не е бил толкова голям. Когато двамата с баба й са правели пици и са поставили първия спечелен долар в рамка на стената?
Може би си спомняше как са живели на горния етаж — още преди мама да се роди, или как веднъж кметът на Балтимор дошъл да обядва в „Сирико“. Или когато вуйчо Лари счупил едно стъкло и порязал ръката си, а доктор Тривани спрял да яде своите патладжани с пармезан, за да го заведе в кабинета си малко по-надолу по улицата и да зашие раната.
Знаеше безкрайно много истории за онези стари времена. Обичаше да ги слуша, дори да ги бе чувала много пъти и преди. Може би дядо й си спомняше тези истории.
Рина се промъкна между братовчедите и лелите си и пъхна ръката си в неговата.
— Много съжалявам, дядо.
Пръстите му стиснаха нейните и за голяма изненада на всички той бутна едно от огражденията встрани. Сърцето й биеше бързо, когато я поведе по стъпалата. Видя изгорялото черно дърво, локвите мръсна вода. Седалката на един от високите столове беше се стопила в чудновата форма. Навсякъде имаше следи от обгоряло, а подът бе набръчкан и на мехурчета там, където не бе напълно изгорял.
За свое удивление забеляза, че струята вода беше направила вдлъбнатини в стената, сякаш е била изстреляна от оръдие. Нямаше и следа от свежите цветове, нито от бутилките със свещи и покапал по тях разноцветен восък, нито от красивите картини на стените, нарисувани от ръката на майка й.
— Виждам духове тук, Катарина. Добри духове. Пожарът не ги е уплашил, нито прогонил. Гибсън? — когато се обърна, баща й също премина през отвора в ограждението. — Имаш ли застраховка?
— Да. Вече бяха тук на оглед. Няма да има проблеми.
— Искаш ли да използваш застраховката, за да възстановиш ресторанта?
— Няма две мнения по този въпрос. Ще бъдем в състояние да започнем още утре.
— Как искаш да започнеш?
Вуйчо Сал понечи да каже нещо — защото винаги имаше мнение за всичко, но дядо вдигна пръст. Той беше единственият, който можеше, поне според майката на Рина, да накара вуйчо Сал да преглътне думите си и да замълчи.
— Гибсън и Бианка притежават „Сирико“. Те трябва да решат какво да бъде направено и как. Искам да чуя какво може да стори семейството, за да помогне.
— Бианка и аз притежаваме „Сирико“, но вие сте корените, от които то е пораснало. Бих искал да чуя вашия съвет.
Дядо й се усмихна. Рина забеляза как усмивката промени лицето му — повдигна кранчетата на белите мустаци и спря в очите му, които престанаха да бъдат тъжни.
— Ти си моят любим зет.
И с тази стара семейна шега той слезе обратно по стълбите.
— Да отидем вкъщи и да поговорим.
Докато вървяха, което приличаше на още един парад, Рина забеляза, че пердетата в къщата на Пасторели помръднаха.
„Разговор“ беше думата, с която можеше да се опише всяко събитие, събрало цялото семейство на едно място. Сервираха се огромни количества храна, по-големите деца получаваха задачата да се грижат за по-малките, което в резултат водеше до темпераментни караници и открити войни. Поведение, което бе порицавано или осмивано в зависимост от настроението.
Къщата се изпълваше с миризма на чесън и босилек, който Бианка береше пресен от градината зад кухнята. И навсякъде се носеше шум, невъобразим шум.
Когато дядо нареди Рина да отиде във всекидневната заедно с възрастните, в корема й запърхаха хиляди пеперуди.
Масата беше напълно разтегната и пак не стигаше да побере всички. Повечето деца бяха навън, използваха сгъваеми маси или одеяла на тревата, за да им сервират и някои от жените се занимаваха с тази шумна, не подчиняваща се орда. Но Рина беше във всекидневната с всички мъже, майка си и леля Мег, която бе адвокат и според мнението на всички много умна.
Дядо й загреба спагети от една от големите купи и сам сипа в чинията й.