Мег се усмихна на момичето.
— Не се тревожи, този път ще го хванат.
— Лоренцо, ти?
— Стоя зад вас — отвърна той. — Имам приятел в бизнеса с подови настилки. Мога да получа добра цена при ремонта.
— Аз ще ви доставя боклукчийски камиони и работна ръка за разчистването — добави на свой ред вуйчо Пол. — Зетят на един приятел е в бизнеса с ресторантьорско оборудване. Ще получите добра отстъпка.
— При това положение и с тези съседи Бианка, децата и аз можем да вземем повечето пари и да отидем на ваканция на Хаваите.
Баща й се шегуваше, но гласът му леко трепереше и Рина разбра, че е дълбоко трогнат.
Когато остатъците от храната бяха прибрани и кухнята приведена в ред, когато последните от вуйчовците, лелите и братовчедите си тръгнаха, Гиб взе една бира и излезе с нея на предното стълбище. Нуждаеше се от отпускане.
Семейството щеше да се справи и той не бе очаквал нещо по-различно. Беше чул: „О, момчето ни, това е ужасно“ от собствените си родители. И не очакваше нищо повече.
Така стояха нещата.
Но Гиб си мислеше, че цели две години бе живял в един и същи квартал с мъж, запалил пожар, за да реши собствените си лични проблеми. Човек, който би могъл да изгори къщата му вместо ресторанта.
Човек, чийто дванадесетгодишен син бе нападнал — Господи, дали не бе искал да я изнасили? — най-малката му дъщеря.
От тази мисъл му стана тъжно и болно и тя му напомни, че е прекалено доверчив, прекалено готов да прощава. Прекалено мек.
Имаше жена и четири деца, които да защитава, а в момента се чувстваше напълно неадекватен. Отпи от бутилката „Перони“, когато Джон Мингър паркира до тротоара.
— Гиб?
— Здравей, Джон.
— Имаш ли една свободна минута?
— Колкото искаш. Ще пиеш ли бира?
— Няма да ти откажа.
— Сядай — Гиб потупа мястото до себе си, сетне стана и отиде в къщата. Върна се с опаковката, в която оставаха още пет бутилки.
— Хубава вечер. — Джон отвори бирата си. — Малко по-хладно е.
— Да. Бих казал, че сме тръгнали към петия кръг на ада вместо времето да се оправи.
— Тежък ден?
— Не. Наистина не — Гиб се облегна, като подпря единия си лакът на горното стъпало. — Семейството на жена ми дойде днес. Беше ми тежко да гледам как баща й и майка й наблюдават руините там — той кимна с брадичка към „Сирико“. — Но те се справиха. Дори нещо повече. Готови са да изтръскат ръкавите си, да се поровят. Май ще получа толкова много помощ, че спокойно мога да си седя тук с ръце в джобовете, а ресторантът пак ще бъде отворен още другия месец.
— Значи се чувстваш като провалил се. Точно е целял онзи негодник.
— Кой, Пасторели ли? — Гиб вдигна бутилката за наздравица. — Шибаната му мисия е изпълнена. Неговото хлапе преследва моето, посегна на дъщеря ми и точно за това си мисля сега. И като гледам, ами да, мили Боже, като размишлявам, съм почти убеден, че е искал да изнасили моето малко момиченце.
— Но не го е направил. Получила е само синини и драскотини, и няма никаква полза да се измъчваш какво би могло да се случи.
— Един баща трябва да пази децата си. Това ни е задължението. Най-голямото ми момиче излезе на среща. Момчето е добро, нищо лошо няма. Но аз пак се страхувам.
Джон отпи дълга бавна глътка.
— Гиб, едно от нещата, което мъж като Пасторели преследва, е твоят страх. Това го кара да се чувства важен.
— Че никога няма да го забравя, нали? Така ще е още по-важен. Съжалявам. Съжалявам — Гиб се поизправи и приглади косата си. — Изпитвам съжаление към себе си, това е всичко. Имам голямо семейство — толкова много са, че е трудно да се преброят — и всички искат да ми помогнат. Имам прекрасни съседи, готови да ми се притекат на помощ. Просто трябва да се отърся.
— Ще го направиш. Може би това ще ти помогне. Наминах, за да ти съобщя, че можете да влезете в ресторанта и да започнете ремонта. Като се заемеш с него, няма да мислиш за оня нехранимайко.
— Би било добре наистина да правя нещо.
— Отпиши го, Гиб, забрави за него. За съжаление само част от случаите на палеж завършват с арест, но този път го хванахме. Кучият му син бе скрил в бараката обувки и дрехи, които воняха на бензин, а бензина беше купил от момчето на бензиностанцията „Суноко“, което го разпозна. Открихме железен лост, увит в парцали, използвал го е, за да влезе. Бил е достатъчно глупав или пиян да си вземе бира от хладилника ти, преди да подпали ресторанта. Изпил е една, докато е бил там. Свалихме отпечатъците му по бутилката.
Джон вдигна бирата и я наведе така, че слънцето се отрази в стъклото.
— Хората си мислят, че огънят унищожава всичко, но винаги остават неочаквани следи. Като една бутилка „Буд“7. Разбил е касата и е прибрал дребните пари. Имал си допълнително пари в един банков плик и ние го намерихме у него. Снехме отпечатъци от вътрешната страна на чекмеджето, от хладилника в кухнята. Всичко това е напълно достатъчно общественият обвинител да повдигне обвинение срещу него.