— Ще бъдеш ли щастлива, Бела?
— Ще се помъча. Не възнамерявам да се разведа с него. Няма да се откажа от онова, което получих, така че ще направя каквото мога. Не казвай още на семейството. Фран трябва да роди бебето си, без някое друго, което е на път, за отнеме славата и блясъка на събитието. Рина се усмихна.
— Значи всичко е наред, Изабела. Винаги си била тип-топ.
Тя оглеждаше квартала, докато Бо я возеше към къщи. Както бе предсказала, хората бяха излезли рано. Отиваха към парка, за да се разходят или да тичат, като водеха със себе си деца и кучета. Някои бързаха за работа. Вдъхна уханието на прясно опечен хляб, което се носеше от хлебарницата.
Дори когато долови миризмата на пушек и мокри сажди, това не я разстрои.
Кимна на ченгетата, които бяха на пост.
— Трябва малко да поспя. Сетне ще отида на черква, за да запаля свещ за О’Донъл — рече на Бо. — Ти сигурно искаш да отидеш при госпожа М., сестра му.
— Да — той погали ръката й. — По-късно днес.
— Ще дойда с теб. И бих искала да дойдеш с мен, когато посетя жена му. Но първо трябва да вляза вътре.
— Ще те сложа в моето легло, а после ще отидем заедно на черква. Ще запалим свещи, ти ще отидем да изкажем съболезнования на семейството му. Но трябва да се отбием и до болницата, за да те прегледат.
— Нямам нищо счупено, изгарянията са втора степен. Не че нямам намерение да поискам от Ксандър някой добър наркотик, но преди всичко се нуждая от легло. И твоето ще ми свърши чудесна работа. Но първо трябва да вляза вътре. Трябва да видя.
Тя отключи вратата. Пое миризмата на дим, огледа колко изцапани бяха стените. В пълна тишина се изкачи по стълбите. Стомахът й се сви на топка.
Пожарът беше овъглил рамката на вратата към спалнята, беше оставил следите си и на пода. Скринът беше изкорубен, дървото бе огънато, следите от огъня по стените показваха как се е движил пожарът.
Видя и къде беше паднало тялото на Джоуи.
— Той не беше луд, когато започна всичко. Не и по начина, по който свърши. Огънят го ядеше отвътре, дълбаеше мозъка, разкъсваше душата му. Както пламъците се хранят с гориво. Както ракът разяжда баща му. Така и тази страст го погълна.
— Не ти си причината за лудостта му и никога не си била. Ти му беше извинението.
Изненадана, тя обърна глава и се взря в Бо.
— Прав си. Господи, знаеш ли колко си прав! И това е, ами… това е опрощение!
Рина облегна глава върху рамото му.
— Късметлийка съм аз и си го знам. Няколко изгаряния, подутини и натъртвания. Но ми става тъжно, като погледна тази стая. Не беше кой знае какво, знам. Но си беше моя.
— И все още е — той плъзна нежно ръка около кръста й. — Мога да я оправя, ще я направя още по-хубава.
Тя се разсмя кратко, а тялото й се отпусна към неговото.
— Да. Знам, че можеш.
Рина се обърна и излезе, за да си отиде вкъщи с момчето от съседната врата.