Спомняше си радостта в очите на Джоуи, перченето в походката му, когато полицаите го отвеждаха към колата. И миризмата на кръв — кръвта на собственото му куче, с която бяха изцапани ръцете му.
4.
Май, 1992
Лигавият розово сладникав глас на Марая Кери, надвишаващ оркестрацията на „Емоушънс“, се процеждаше през стената от съседната стая. Това бе един постоянен поток, като пенеща се лава. Неизбежна и все по-ужасяваща.
Когато учеше, Рина не обръщаше внимание на музиката. Не обръщаше внимание на купоните, на малките дребни войни и дори на гръмотевиците на Божието правосъдие. В края на краищата беше израснала в голямо и шумно италианско семейство.
Но ако съквартирантката й пуснеше още веднъж този диск, щеше да забие молива си в окото й. А след това щеше да я накара да изяде проклетия диск, скъпоценния му калъф и всичко. Край.
Беше по средата на изпитната сесия, за Бога! А изпитите, които трябваше да вземе този семестър, бяха убийствени.
Въпреки това усилията й си струваха, напомни си тя. Щяха да бъдат възнаградени в бъдеще.
Отдръпна се от компютъра и разтърка очи. Може би се нуждаеше от кратка почивка. Или от тапи за ушите.
Стана и без да забележи разхвърляните из стаята вещи, все едно плаващи след корабокрушение останки — нещо типично, когато две студентки споделят една стая, отвори малкия хладилник, за да си вземе диетична пепси кола. Намери отворена кутия нискокалорично мляко, четири „Слим Фаст“, диетичен спрайт и пакет морковени пръчици.
Беше просто ужасно! Защо всеки крадеше от нейните продукти? Е, беше разбираемо, че никой не би задигнал от храната на Джина, която вечно бе на диета, но все пак!
Рина седна на пода. Гласът на Марая плуваше в претоварения й мозък като някаква зла русалка. Тя се загледа в купчините книги и бележки по бюрото си.
Защо си бе мислила, че ще може да прави това? Защо си бе въобразила, че иска да го прави? Можеше да последва примера на Фран и да се захване със семейният бизнес.
Точно сега можеше да си бъде вкъщи. Или на среща с някое момче, като всяко нормално момиче. Някога, когато стана на тринадесет, това беше амбицията на живота й. Сега бе преминала от другата страна на една епоха и седеше в претъпканата с вещи спалня, без диетична кола, погребана под материалите за един душевно болен мазохист.
Беше на осемнадесет години и все още не бе правила секс. Нямаше дори онова, което минаваше за приятел в нейните среди.
Сестра й Бела щеше да се омъжва следващия месец, Фран буквално отбиваше момчетата със пръчка, а Ксандър щастливо пасеше, както се изразяваше майка й, своето стадо от красавици.
Докато тя бе сама в събота вечер, защото учеше за изпитите си, а съквартирантката й я измъчваше с Марая Кери. О, не! Вече беше Селин Дион, осъзна Рина. Сега вече я уби!
Грешката си беше нейна. Тя беше единствената, която напрягаше мозъка си, за да отиде в университет и през уикендите работеше, вместо да ходи на срещи. Защото знаеше какво иска. Знаеше го още от онази дълга гореща седмица през август.
Рина искаше огъня.
Затова учеше, с очи, вперени в нещо повече от ученето. Искаше стипендия. Работеше и спестяваше парите като катеричка лешници, в случай че не я получи.
Но й я отпуснаха и ето я сега тук, в университета на Мериленд, споделяйки една стая с най-старата си приятелка.
Когато семестърът свършеше, щеше да се прибере у дома, да работи в ресторанта, да прекарва голяма част от свободното си време в бензиностанцията. Или да уговори Джо Мингър да й позволи да го придружава на огледи и дежурства.
Разбира се, предстоеше сватбата на Бела. През последните девет месеца в тяхната къща не се говореше почти за нищо друго, освен за сватбата на Бела. Което, като си помисли човек, беше съвсем достатъчна причина да бъде тук и сама в стаята си в събота вечер.
Можеше да бъде и по-лошо. Можеше да бъде в Централата за подготовка на Сватбата, Боже опази!
Ако някога се омъжеше — което означаваше, че първо трябва да си намери истински, официален приятел, тя щеше да го направи съвсем просто. Нека Бела да се захласва по безкрайните финтифлюшки на изкусно ушитата си рокля — все пак трябваше да признае, че роклята наистина беше великолепна — и по безкрайните, често плачевни дебати относно обувките, прическата и цветята. Или по плана за посрещането на гостите на приема, които бяха огромно количество — приличаше повече на изборната кампания за кмет.
Рина щеше да се задоволи с хубав малък ритуал в църквата „Сент Лио“ и обяд за най-близките в „Сирико“.