— Дойдох просто да видя. Можете ли… Открихте ли откъде е започнал пожарът?
— Всъщност бих искал да говоря с вас точно по този въпрос. А това кой е? — попита с усмивка, като погледна към Рина.
— Дъщеря ми Катарина. Съжалявам, вие ми казахте името си, но аз…
— Мингър, инспектор Джон Мингър. Споменахте, че една от дъщерите ви е видяла пожара и ви е събудила.
— Аз — изпъчи се Рина. Знаеше, че сигурно е грях да се гордее с положението си. Но това вероятно бе само дребен, простим грях. — Аз го видях първа.
— И за това също ще поговорим — той погледна полицейската кола, която спря до тротоара. — Ще ме извините ли за минутка? — Без да дочака отговор, отиде до колата и размени тихо няколко думи с полицаите вътре. — Къде бихме могли да поговорим на спокойствие? — попита, когато се върна при тях.
— Живеем съвсем наблизо, ей там.
— Чудесно. Още една минута — мъжът отиде до друга кола и свали дрехите си. Рина осъзна, че това бяха работни дрехи. Под тях носеше обикновени. Той остави униформата, заедно с шлема в багажника, а също и куфарчето с инструменти, сетне заключи и кимна на полицаите.
— Какво има вътре? — искаше да знае Рина. — В куфарчето за инструменти?
— Най-различни неща. Ще ти покажа, ако искаш. Господин Хейл? Може ли за секунда? Ще изчакаш ли тук, Катарина?
И отново без да дочака отговор, той се отдалечи на известно разстояние.
— Ако има нещо, което можете да ми кажете… — започна Гиб.
— Ще стигнем и до това — инспекторът извади пакет цигари и запалка. Запали и докато я прибираше, всмукна първата глътка от цигарата. — Трябва да поговоря с дъщеря ви. Може би вие инстинктивно ще се опитате да запълните празнотите и да ми кажете подробности вместо нея. По-добре би било, ако не го правите. Просто ни оставете да говорим само двамата.
— Добре. Разбира се. Тя е много наблюдателна. Рина!
— Значи се разбрахме — Мингър се върна при нея. Очите й бяха по-скоро с цвят на кехлибар, отколкото кафяви, и въпреки сенките под тях, изглеждаха будни. — Откъде видя пожара снощи? От прозореца на спалнята си ли? — попита я, докато вървяха.
— Не. От стълбите. Седях на стълбите на нашата къща.
— Не беше ли малко късно за лягане?
Тя бе мислила за това — как да отговори, без да разкрива притесняващите я подробности, които засягаха личния й живот и без да излъже.
— Беше горещо и аз се събудих, защото не се чувствах добре. Взех си чаша джинджифилова бира от кухнята и излязох на стълбите да я изпия.
— Добре. Може би ще ми покажеш къде си седяла, когато видя пожара.
Рина отиде напред и седна уверено на белите мраморни стъпала, според нея точно на мястото, където бе седяла и предната нощ. След това погледна надолу по улицата, докато двамата мъже приближаваха.
— Тук беше по-хладно, отколкото горе в моята стая. Топлината се качва нагоре. Учихме го в училище.
— Правилно, така е — Мингър седна и също като нея погледна надолу. — Значи си седяла тук, пила си джинджифиловата бира и си видяла пожара.
— Видях светлината. Видях светлина в стъклата и не знаех какво е. Помислих си, че може би Пит е забравил да изгаси лампите вътре, но не изглеждаше така. Светлината се движеше.
— Как?
Рина вдигна рамене, чувстваше се малко глупаво.
— Сякаш танцуваше. Беше красиво. Зачудих се какво ли е това, затова станах и тръгнах нататък — тя прехапа устни и погледна виновно баща си. — Знам, че не биваше да го правя.
— За това ще говорим после.
— Просто исках да видя по-добре. Баба Хейл казва, че съм прекалено любопитна, но исках да знам.
— Колко надалеч отиде? Можеш ли да ми покажеш?
— Да.
Той стана и тръгна с нея, докато си мислеше какво ли е чувствала — едно дете, което върви по улицата в горещата нощ. Вълнуващо. Забранено.
— Взех и чашата със себе си и отпих, докато вървях — тя се намръщи, защото се опита да си спомни всяка своя стъпка. — Мисля, че спрях ето тук, или поне близо до тук, защото видях, че вратата е отворена.
— Каква врата?
— Предната врата на пицарията. Беше отворена. Видях това съвсем ясно и първото, което си помислих, бе, че Пит е забравил да я заключи и мама жив ще го одере. В нашата къща тя върши тази работа. И тогава осъзнах, че има пожар. Имаше дим. Видях го да излиза през вратата. Уплаших се. И се развиках силно, докато тичах към къщи. Качих се горе и сигурно съм продължила да викам, защото тате вече беше станал и обуваше панталоните си, а мама грабна халата. Всички крещяха. Фран не спираше да повтаря: „Какво става? Какво става? Къщата ли гори?“ А аз казах: „Не, не е къщата, а магазинът.“ Ние така го наричаме у дома — магазина.