Ерика Джонг
Страх от летене
На Грейс Дарлинг Грифин и на дядо ми Самюел Мирски
Благодаря на смелите си издатели: Аарои Ашър и Дженифър Джозефи. Благодаря на Националния дарителски фонд за изкуствата, който ми отпусна помощ. Благодаря на Бети Ан Кларк, Анита Трос, Рут Съливън, Мими Бейлин и Линда Богин. И благодаря специално на моята къщна муза, която ме приюти още в самото начало.
Прекрасна любовта е, но, уви! — като хазарт ужасна за жената! И щом не й във него провърви, не й оставя нищичко съдбата освен горчилки, хули и мълви. Затуй си отмъщава с бързината на тигър — но и тя се изтезава от мъката, която причинява.
И права е — че колко често бива мъжът несправедлив към вас, жени! Коварствата му вечно са такива, че все да му кроите хитрини; жената трябва любовта да скрива, докато сключи брак — и влачи дни с неблагодарен мъж:, кръшкач-любовник, кърмачета, шивачка и духовник.
Едни на похотта се отдадат, а други с челядта се занимават, на вярата се трети посветят, четвърти в път далечен се отправят, а пети харчат, без да се скъпят, но участта си с туй не подобряват; а някоя същински дявол стане и после със романи се захване .
Байрон, „Дон Жуан“, превел от английски Любен Любенов. Тук Байрон има предвид своята бивша любовница леди Каролайн Лам, която го очернила в романа си „Глсмарван“ (1816). — Б. пр.
1.
НА ПЪТ ЗА КОНГРЕСА НА СЪНИЩАТА, ИЛИ БЕЗЦИП-ЕБАНЕТО
Двуженството е да имаш един съпруг в повече. Моногамията е същото.
В самолета на Пан Ам за Виена имаше 117 психоаналитици и поне шестима от тях ме бяха лекували. А за седмия се бях оженила. Само Господ знаеше дали причината бе в тяхната некадърност или в моята съвършена неподатливост на психоанализа, но сега, след тринадесет години психоаналитични авантюри, ако не друго, се страхувах от летене дори повече отпреди.
В момента на излитането мъжът ми с вид на терапевт сграбчи ръката ми.
— Боже, ледена е! — рече той. Сигурно вече познаваше симптомите, нали я беше държал по време на толкова много други полети. Пръстите на ръцете ми (а и на краката) се вледеняваха, стомахът ми се качваше в гръдния кош, температурата на върха на носа ми падаше до нивото на тази на пръстите, зърната на гърдите ми се втвърдяваха и се здрависваха със сутиена (в случая — с роклята, тъй като не носех сутиен) и за един раздиращ миг ритъмът на сърцето ми и този на моторите се сляха, докато се мъчехме да докажем отново, че законите на аеродинамиката не са някакви суеверия, въпреки че дълбоко в себе си ги приемах точно за такива. Независимо от сатанинската ИНФОРМАЦИЯ ЗА ПЪТНИЦИ бях убедена, че само собствената ми концентрация (и тази на майка ми, която, изглежда, винаги очакваше децата й да загинат при самолетна катастрофа) крепеше птичката в полет. Поздравявах се за всяко успешно излитане, но без излишен ентусиазъм, защото наистина вярвах, че в момента, в който се предовериш и напълно се отпуснеш, самолетът незабавно се разбива. Постоянна бдителност — това е девизът ми. В състоянието ми трябваше да преобладава умерен оптимизъм. Но в действителност настроението ми беше по-скоро предпазливо песимистично. „Добре — казах си, — изглежда, излетяхме и сме в облаците, но опасността все още не е отминала. Това е всъщност най-опасният въздушен пласт, точно над залива на Ямайка, където самолетът се накланя и завива, а надписът «Не пушете» изчезва. Точно тук бихме могли да падаме, крещейки, разкъсани на хиляди пламтящи парчета.“ Продължих усилено да се концентрирам, като помагах с това на пилота (наречен Донели, чийто акцент от Средния запад звучеше успокоително) да управлява шибания 250-местен самолет. Благодарях на Господа за неговата късо подстригана коса и за произношението му на човек, роден в Средна Америка. Макар самата аз да бях от Ню Йорк, никога не бих се доверила на пилот с нюйоркски акцент.
В момента, в който загасна надписът „Затегнете коланите“ и хората започнаха да се разхождат из салона, аз нервно се огледах, за да видя кой е на борда. Тук бе гърдестата мама психоаналитик Роуз Швам-Липкин, с която неотдавна се консултирах дали да сменя настоящия си аналитик (слава Богу, той поне липсваше). В самолета беше и доктор Томас Фромър, недодялан тевтонски експерт по Anorexia Nervosa; Фромър беше първият аналитик на мъжа ми. Тук бе благият и закръглен доктор Артър Фийт младши — третият и последен аналитик на приятелката ми Пиа. Нямаше спасение и от малкия д-р Реймонд Шрифт, натрапника, дето махаше на русата стюардеса (на име Ненси), все едно че вика такси. (Ходех при д-р Шрифт в продължение на една незабравима година, когато, едва четиринадесетгодишна, исках да уморя себе си от глад като наказание за това, че бях допуснала да ме начукат с пръст върху дивана в дневната на родителите ми. Той все настояваше, че конят от моите сънища е баща ми и че менструацията ми ще се възстанови, стига да приема „ше зъм жена“.) Зад него се усмихваше плешивият д-р Харви Смъкър, с когото се консултирах, когато първият ми съпруг реши, че е Исус Христос, и заплашваше, че ще ходи по водата на езерото в Сентръл парк. После идваше суетният д-р Ърнест Клъмнер, облечен в костюм по поръчка, предполагаем „блестящ теоретик“, чиято последна книга представляваше психоаналитично изследване на Джон Нокс. Зад Клъмнер седеше д-р Стентън Рапопорт-Розен с черната брада; той пък стана прочут в нюйоркските психоаналитични среди след преселването си в Денвър, където създаде нещо, наречено „Крос-кънтри групова ски-терапия“. Следваше д-р Арнолд Ааронсън; преструваше се, че играе шах на магнитна дъска с новата си съпруга, певицата Джуди Роуз (негова пациентка до миналата година). И двамата тайно се оглеждаха дали някой ги наблюдава и за секунда нашите погледи с Джуди Роуз се срещнаха. Джуди Роуз нашумя през петдесетте с това, че записа серия от сатирични балади за псевдоинтелектуалния живот в Ню Йорк. Изпя с хленчещ и преднамерено немузикален глас сагата за едно еврейско момиче, което ходи на курсове в Ню Скул, чете Библията заради прозата, говори за Мартин Бубър в леглото и се влюбва в своя психоаналитик. Сега вече се беше вживяла напълно в създадената от нея роля.