Разбира се, Чарли се провали на конкурса. Още в първия кръг. Въпреки упоритото учене той никога не можеше да запомни партитурите. Не беше скроен за диригент. На подиума изглеждаше така омекнал, както се оказа първата нощ в леглото. Цялото му тяло беше клюмнало. Раменете му стояха извити напред, а гърбът му описваше дъга подобно на преварени cannelloni, загубили пълнежа си. Бедният Чарли — липсваше му чар! Точно обратното на Брайън. Често съм си мислила (гледайки Чарли на сцената), че ако притежаваше само малко от чара на Брайън, щеше да бъде феноменален. Брайън, разбира се, нямаше никакъв талант за музиката. Ех, защо не можех да ги комбинирам двамата! Защо винаги се оказвам с двама мъже, които биха направили един велик мъж? Тази ли е тайната на моя Едипов проблем? Баща ми и дядо ми? Баща ми, който винаги се измъкваше и отиваше да свири на пиано, когато положението ставаше напечено, и дядо ми, който висеше там като кълбовидна мълния, каквато беше, и спореше за марксизъм, модернизъм, дарвинизъм и всякакви други „изми“, сякаш животът му зависеше от тях.
Орисана ли съм да прекарам живота си, като тичам между двама мъже? Единият неуверен и кротък и почти безразличен, а другият толкова пламенен и неуморен, че изхаби всичкия ми кислород?
Типична сцена на масата вечер у семейства Уайт-Столоф. Майка ми Джуд крещи за Робърт Ардрей и за териториалността. Дядо ми Столоф (известен на всички като Папа) цитира Ленин и Пушкин, за да докаже, че Пикасо е имитатор. Сестра ми Клое вика на Джуд да млъкне, Ренди крещи на Клое да млъкне, Боб и Лала хранят горе петте близнаци, Пиер спори на тема икономика с Абел. Клое заяжда Бенет на тема психиатрия, Бенет кашля нервно и се прави на непроницаем, Ренди ме напада за моите стихове, баба ми (Маман) шие и ни призовава да „не говорим като каруцари“, а аз прелиствам списание, за да се укрия зад нещо (винаги с печатно слово!) от семейството си.
КЛОЕ: Айсидора винаги чете. Не можеш ли да свалиш шибаното списание?
АЗ: Защо? За да мога да се надвиквам с всички вас ли?
КЛОЕ: Би било по-добре, отколкото да четеш шибаното си списание през цялото време.
БАЩА МИ (тананикайки „Чатануга чу чу“): — „Чети списание и ще отидеш в Балтимор…“
КЛОЕ (с вдигнати към небето очи, сякаш се молеше): Татко винаги си тананика или прави остроумни забележки. Няма ли най-после да говорим сериозно в тази къща?
АЗ (четейки): Кой иска сериозен разговор?
КЛОЕ: Ти си злобна кучка!
АЗ: За някой, който мрази психиатрията, си навлязла доста в жаргона.
КЛОЕ: Да ти го начукам!
МАМАН (вдигайки очи от ръкоделието си): Засрами се. Никога не съм възпитавала внучките си да говорят като каруцари.
ПАПА (прекъсвайки спора си с Джуд): Отвратително.
КЛОЕ (с цяло гърло): МЛЪКНЕТЕ ВСИЧКИ ЗА МАЛКО И МЕ ЧУЙТЕ!
Чуваше се звук от пиано откъм дневната. Баща ми свиреше собствената си интерпретация на „Begin the beguine“, която изпълняваше преди години на първата продукция на Jubilee на Бродуей. „Когато те започнаха… монахинята… Долетя обратно трепетна музика, толкова нежна…“
Гласът му долиташе до мен през акордите на леко разстроения малък „Стенуей“. Папа и Джудит дори не бяха забелязали, че е излязъл.
— В това общество — казва Джуд — критериите за изкуство се определят от пресаташета и хора от пъблик рилейшънс — което значи, че те не са никакви критерии…
— Винаги съм казвал — прекъсна я Папа, — че светът е разделен на два типа хора: на мошеници и на полумошеници…
Баща ми им отговори с фалшив акорд.
Чарли и аз се разделихме със сълзи на очи в Амстердам. На централната гара. Той заминаваше за Париж и за Хавър (за да се прибере, както казваше, направо в Щатите). Но аз не му вярвах. Заминавах за Йоркшир — независимо дали ми харесваше или не, а и хич не ми харесваше. Сълзливо довиждане. Ядяхме амстердамски херинги и подсмърчахме — и двамата.