Сигурна бях също така и че съм хванала трипер от онази глутница необрязани флорентинци. О, имах фобии по отношение на всичко, за което на практика можете да се сетите: самолетни катастрофи, трипер, глътване на стъкло, ботулизъм, араби, рак на гърдата, левкемия, нацисти, меланоза… Колкото до моята фобия за трипер — без значение беше, че се чувствах добре, или дори че в действителност нямах течения и ранички на путката си. Гледах и гледах, и пак гледах, и все едно какво намирах
— бях сигурна, че имам някаква скрита, асимптоматична форма на трипер. Дълбоко в себе си знаех, че вероятно тръбите ми са сраснали с мъртва тъкан, а яйчниците ми са изсъхнали като стари семенни шушулки. Представях си ги зрително в най-големи подробности. Всичките ми неродени бебета — съсухрени! Спаружени в зародиш! Най-лошото нещо на женствеността е скритостта на собственото ти тяло. Прекарваш цялото си юношество наведена назад към огледалото в банята, като се опитваш да видиш собствената си путка. И какво виждаш? Къдравия ореол на космите на пубиса, пурпурните срамни устни, розовото копче на клитора — но никога достатъчно! Най-важната част е невидима. Неизследван каньон, подземна пещера, от която надничат всякакви скрити опасности.
Както се оказа, полетът до Бейрут беше предназначен да разбуни всичките ми разнородни паранои. Прелетяхме в епична буря над Средиземно море, дъждът шибаше прозорците, храната се „шляеше“ напред-назад из самолета, а пилотът идваше всеки пет минути да ни успокоява, като аз не му вярвах нито за миг. (Не можеше да се вярва на нищо италианско — дори и на „Lasciate Ogni Speranza“ ). Бях напълно подготвена да умра заради обстоятелството, че бях написала „унитарианка“ на визата си. Фактически точно това беше прегрешението, за което Йехова можеше да те прибере при себе си — както и за шибаното езичество.
Всеки път, когато попадахме във въздушна яма и самолетът пропадаше по на 150 метра (качвайки стомаха ми в устата), аз се заклевах да зарежа завинаги секса, шунката и въздушните пътешествия само ако някога достигнех цяла-целеничка terra firma .
Останалите хора в салона също не отговаряха на представата ми за весела компания, с която можеш да умреш. Когато нещата наистина взеха лош обрат и бурята ни люшкаше насам-натам като листни въшки, прилепнали към книжен самолет, някакъв пиян идиот започна да вика „Оооп-си-Дейзи!“ всеки път, щом пропадахме, а няколко други глупаци се смееха истерично. Мисълта да умра с тези тъпанари и да пристигна на оня свят с виза, на която пише „унитарианка“, ме караше горещо да се моля през целия полет. Никой не е атеист по време на полет в буря.
Учудващо, но факт — бурята утихна (или ние я оставихме зад себе си), след като прелетяхме над Кипър. Един мазен египтянин (има ли други?) седеше до мен и веднага, щом разбра, че ще преживее и този път, започна
[# Надежда всяка оставете — стих от дантевия „Ад“. — Б. пр.]
[## Твърда земя (ит.) — Б. пр.]
да ме сваля. Разправи ми, че издавал списание в Кайро и че отивал по работа в Бейрут. Подчерта също така, че въобще не го е било страх, защото винаги носел това синьо манисто, та да го пази от уроки. Със или без синьо манисто — господинът ми се бе сторил бая изплашен. Продължаваше да ме убеждава, че и двамата имаме „носове на късметлии“, поради което самолетът не би могъл да се разбие, докато ние сме на борда. Пипна дори върха на носа ми, после пипна своя и каза: „Виж — късметлии.“
„Господи — нанизах се на носов чешит“, помислих си аз. И не бях особено поласкана от мисълта, че носовете ни си приличат. Съседът ми имаше огромен атрибут, като този на Насър (на мен всички египтяни ми приличат на Насър), докато моят нос, въпреки че не беше точно чип, изглеждаше поне малък и прав. Може и да не бе мечтата на хирурга, но пък и нямаше нищо общо с Насъровия. Единственият му кусур беше месестият връх, който издаваше генетичния принос на някой полски главорез със свинска зурла, изнасилил една от прапра-бабите ми по време на отдавна забравен погром в гетото.