Темите за разговор на моя египтянин обаче се простираха и отвъд носовете. Съседът ми сведе поглед към екземпляра от списание „Тайм“, останал отворен (и непрочетен) в полата ми по време на бурята, посочи снимката на (тогавашния) посланик в ООН Голдберг и исторически отбеляза: „Той е евреин.“ Не рече нищо повече, ала тонът и погледът му заключаваха, че това беше всичко, което негова милост имаше да каже.
Изгледах го страшно (над полския си нос) и за една бройка не рекох: „Аз също“; нямаше смисъл. Точно тогава италианският ни пилот обяви, че кацаме на летището в Бейрут.
Още треперех от тази малка престрелка, когато забелязах много бременната Ренди зад стъклената барикада на летището. Бях очаквала най-лошото да се случи, докато преминавам през митницата, но там изобщо нямаше проблеми. Изглежда, зет ми Пиер бе приятел с целия наземен персонал, та аз бях измъкната през ВИП-а. Годината беше 1965 и нещата в Близкия изток не бяха толкова драстични, колкото станаха след Шестдневната война. Щом не идвахте via Израел, можехте да пътувате в Ливан като в Маями Бийч, на който всъщност той някак си и приличаше, включително по изобилието от yentas.
Ренди и Пиер ме отведоха в черен кадилак с еркъндишън, същинска катафалка; бяха го докарали с параход от Щатите. По пътя за Бейрут минахме край бежански лагер, където хората живееха сред кашони, а около тях се разхождаха орляци мръсни полуголи деца и смучеха пръстите си. Ренди веднага и високопарно изкоментира каква отврат било всичко.
— Отврат? Само това ли? — попитах.
— Оо, не се прави на шибана либералка, падаща си по добри дела — сряза ме тя. — За кого се мислиш — за Елеонор Рузвелт ли?
— Мерси за комплимента.
— Просто ми се повръща и ми е писнало всеки да плаче с кървави сълзи за бедните палестинци. Защо не ти пука за нас например?
— Пука ми — отвърнах.
Сам по себе си Бейрут е хубав град, но не чак толкова величествен, колкото го изкарваше в приказките си Пиер. Почти всичко бе ново. Имаше стотици бели здания с формата на кутии и с мраморни тераси, а навсякъде улиците бяха разровени за нови строежи. През август е непоносимо горещо и влажно и където бе останала някаква трева, то тя изглеждаше покафеняла под слънцето. Средиземно море е синьо, но не по-синьо от Егейското, каквото и да казваше Пиер. В известен смисъл градът изглежда като Атина — естествено, без Акропола. Обширен ориенталски град с нови здания, поникнали редом с приличащите на руини стари. Това, което се запомня, са рекламите на „Кока-Кола“ до джамиите, бензиностанциите Шел с табели на арабски, арабки с фереджета, които се возят на задните седалки на шевролети и мерцедеси с перденца, провлачена арабска музика за фон, мухи навсякъде и жени в миниполи и с чорлави руси коси, плъзнали по улица „Хамра“, където всички киноафиши рекламират американски филми, а книжарниците са пълни с издания „Пенгуин“, френски книги джобен формат, американски с меки корици и последните порноромани от Копенхаген и Калифорния. Изглежда, Изтокът и Западът се бяха срещнали, но вместо да произведат някаква разкошна нова комбинация, и двете бяха отишли на кино.
Цялото семейство ме чакаше в апартамента на Ренди
— всичките с изключение на родителите ми, които бяха в Япония, но се очакваха да пристигнат всеки момент. Независимо от многобройните си бременности Ренди продължаваше да се държи, като че ли беше първата жена на този свят, която има матка. Клое, унила, чакаше писма, от Абел (ходеха сериозно, откакто тя навърши четиринадесет), Лала беше хванала дизентерия и искаше да бъде сигурна, че всеки е чул подробностите за поредния й пристъп — включително цвета и консистенцията на лайното. Децата, откачили от толкова гости и внимание, обикаляха в галоп терасите, псувайки на арабски слугинята (вследствие на думичките тя си опаковаше багажа и подаваше оставка поне веднъж дневно). И Пиер — който изглеждаше досущ като Кахлил Джибран на себеласкателните си автопортрети — се моташе наоколо из просторния, настлан с мрамор апартамент, по копринен халат и пускаше похотливи шеги за стария източен обичай; според него мъжът, оженил се за най-голямата сестра, има право и на всичките по-малки. Когато пък не ни угостяваше със стари източни обичаи, той ни четеше в превод свои стихове (изглежда, всички араби пишат стихове), които ми звучаха изпълнени със суета:
Моята любов е като сноп пшеница,
която избуява в цвете.
Очите й са топази в пространството…
— Проблемът е в това — рекох на Пиер, докато отпивах гъстото като сироп арабско кафе, — че обикновено пшеничените снопи не избуяват в цветя.