По някой път следобедните ни разправии се прекъсваха от пристигането на майката и лелите на Пиер — три възрастни дами в черно (с гигантски цици и пухкави мустаци), които толкова си приличаха, че трудно се различаваха. Биха могли да сформират чудесна певческа група, само дето припяваха винаги една и съща песен: „Харесва ли ви Ливан? Ливан по-хубав ли е от Ню Йорк?“ И го повтаряха, повтаряха, повтаряха само и само да се уверят, че сте разбрали думите. О, иначе бяха готини, но не беше лесно да се разговаря с тях. Щом пристигнеха, Луиз (слугинята) се появяваше с кафето, Пиер изведнъж се сещаше за някакъв бизнесангажимент, а Ренди (позовавайки се на деликатното си положение) изчезваше в стаята си да си дремне. Лала, Клое и аз бивахме зарязвани да се справяме, както можем, повтаряйки до безкрай старата песен на нов глас: „Да, Ливан е по-хубав от Ню Йорк.“
Не знам дали беше от жегата, от влагата, от присъствието на семейството, от факта, че се намирах на „вражеска територия“ или от депресията ми заради Чарли, но, изглежда, нямах никакво желание да стана и да правя каквото и да било. Чувствах се, сякаш съм пренесена в страната на Ленивците и сякаш щях да умра в Бейрут от абсолютна инертност. Денят преливаше в следващия, времето беше потискащо и явно нямаше никакъв смисъл да се бориш с желанието да плуеш и да се дърлиш с близките си или да си мислиш, че имаш трипер, и да гледаш телевизия. Трябваше да настъпи някаква криза най-накрая, за да ни раздвижи всичките.
Беше малка криза, трябва да се признае — но всякаква можеше да свърши работа. Започна се съвсем елементарно. Един ден Роджър, шестгодишен, каза „Луиз ибн шармута“, което, грубо преведено, значеше „майка ти е курва“ (или в по-широк смисъл — „ти си копеле“), но както и да го преведете — това бе най-голямата псувня на Средния изток.
Луиз се опитваше да изкъпе Роджър, а той крещеше. Междувременно Пиер се караше с Ренди, като й казваше, че само американците са достатъчно луди да се къпят всеки ден, че това е противоестествено (негова любима дума) и че изсмуквало всичките ви чудесни кожни мазнини.
Ренди му крещеше в ответ, че тя не искала синът й да смърди до Бога като знаменития си баща и хич да не си въобразява, че е успял да я измами по отношение на мръсните си навици.
— Какви, по дяволите, мръсни навици имаш предвид?
— Имам предвид, че знам прекрасно, че когато ти кажа, че няма да спя с теб, докато не се изкъпеш, ти отиваш в банята и пускаш водата и само седиш там и пушиш цигара на шибаната тоалетна чиния! — рече му го много гадно, след което се завихри истински скандал.
Роджър, естествено, разбираше за какво се караха и не се даваше на Луиз да го сгащи в банята и да го изкъпе, докато делото не бъде решено и присъдата произнесена. Ала Луиз упорстваше и в яда си Роджър й метна в лицето мократа кесия за баня, крещейки „ибн шармута!“
Разбира се, Луиз ревна. После каза, че напуска, и отиде в стаята си да си събира нещата. Пиер надяна маниерите си на френска кинозвезда и се опита да я омае със сладки приказки, та да остане. Но безрезултатно. Този път тя беше желязна. Пиер набързо си го изкара на Роджър, което наистина не беше честно, като се има предвид, че Роджър постоянно чуваше Пиер да вика „ибн шармута“, докато шофираше. (В Бейрут не съществуват правила за движение по пътищата, но има много псувни.) На всичкото отгоре Пиер обикновено мислеше, че е много симпатично децата да псуват на арабски.
Естествено следобедът приключи с това, че всеки викаше, плачеше, навсякъде по пода течеше вода и за пореден път не отидохме нито на разходка, нито на плажа. От друга страна обаче, инцидентът ни снабди с мисия. Трябваше да закараме Луиз обратно в селото й, в планината (както Пиер го наричаше — „селото на дедите ми“), и да намерим някое още по-наивно планинско момиче за заместница.