[# Въртяща се цилиндрична кутия, на която са написани молитвите на тибетските будисти. — Б. пр.]
— Невероятно! — изрече Марти впечатлен.
— Проблемът е, че фантазиите са си фантазии и че не можеш да живееш в екстаз всеки Божи ден. Дори ако треснеш вратата и изчезнеш, дори ако решиш да чукаш когото срещнеш — не се приближаваш обезателно до свободата.
Не звучах ли като Бенет? Каква ирония!
— Иска ми се да го кажеш на Джуди — въздъхна Марти.
— Никой не може да каже никому нищо! — заключих аз.
По-късно, когато двамата с Ейдриьн се прибрахме в палатката, го попитах за Джуди.
— Тъпа путка — отвърна той. — Просто си лежи там и дори не подозира за съществуванието ти.
— Хареса ли те?
— Откъде да знам?
— Твърдиш, че ти е безразлично?
— Виж сега — наебах я, все едно че съм си изпил кафето след вечеря. И то немного добро кафе на всичкото отгоре.
— Защо тогава изобщо си направи труда?
— Защо не?
— Защото, ако свеждаш нещата до това ниво на безразличие, животът става безсмислен. Твоето вече не е екзистенциализъм, а вцепенение. В крайна сметка подобна позиция просто лишава всичко от смисъл.
— И какво от това?
— Какво ли? Ами че получаваш в края на краищата обратното на това, което искаш. Искаш интензитет, а получаваш безчувственост. Себеразгромяващо е.
— Лекции ли ми изнасяш? — попита Ейдриън.
— Точно така — отвърнах без нотки на извинение. На другата сутрин Джуди и Марти ги нямаше. Бяха си събрали багажа и духнали като цигани.
— Излъгах те снощи — рече Ейдриън.
— За какво?
— Всъщност въобще не наебах Джуди.
— Не думай!
— Вярно е, изобщо не ми се щеше.
Изсмях се злобно.
— Искаш да кажеш, че не си могъл.
— Не. Не е това. Искам да кажа, че не съм искал.
— Въобще няма значение за мен — отвърнах — дали си я наебал, или не си.
— Дрънкаш тъпотии.
— Ти така мислиш.
— Просто си бясна, защото аз съм първият мъж, когото познаваш и когото не можеш да контролираш, а не си в състояние да издържиш дълго, ако нещо или някой се намира извън твоя контрол.
— Дрънканици. Просто се оказва, че имам по-високи изисквания за това, което желая, отколкото ти. Играта ти е прозрачна. Съгласна съм с теб за спонтанността и екзистенциализма, но твоето въобще не е спонтанност, а отчаяние. Каза го за мен първия ден, когато се наебахме, ала сега ти връщам паса. Наистина твоето е само отчаяние и депресия, маскирани като свобода. Дори не носи удоволствие. Буди съжаление. Ако искаш да знаеш, пътуването ни изглежда жалко.
— Никога не даваш шанс на нищо — въздъхна Ейдриън.
По-късно поплувахме в езерцето и се изсушихме на слънцето. Ейдриън се бе опънал на тревата и примижаваше срещу него. Аз бях полегнала с глава на гърдите му и вдъхвах топлата миризма на кожата му. Изведнъж облак затъмни слънцето и започна леко да ръми. Не помръднахме. Дъждовният облак отмина, като ни изпръска с едри капки. Усещах как се изпаряват, когато слънцето изгря отново и ни затопли. Един скакалец пролази през рамото на Ейдриън и по косата му. Изправих се скорострелно.
— Какво става?
— Някаква отвратителна буболечка.
— Къде?
— На рамото ти.
Хвърли кос поглед по гърдите си, видя я и я улови за единия крак. Залюля я, като наблюдаваше как подобно на плувец пори въздуха.
— Не я убивай! — помолих.
— Мислех, че те е страх от нея.
— Да, но не искам да гледам как я убиваш — биех отбой.
— А това как ти се струва? — Ейдриън откъсна единия й крак.
— Боже мой! Недей! Мразя, когато хората правят така.
Ейдриън продължаваше да изтръгва краката като листенца на маргаритка.
— Обича ме, не ме обича, обича ме, не ме обича…
— повтаряше.
— Мразя насилието! — рекох — Моля те, недей!
— Мислех, че мразиш буболечките.
— Не обичам да лазят по мен, но не понасям да ги убиват. И ми се драйфа, като те гледам да я осакатяваш. Не мога да гледам — станах и побягнах към трапа за плуване.
— Не те разбирам! — крещеше Ейдриън подире ми, — Защо си толкова чувствителна, по дяволите?