— Трябва да сте психоаналитик — отбелязах. — Никой друг не би подхвърлял наоколо така свободно думата „параноя“.
Непознатият се ухили.
Носеше много тънка бяла памучна индийска риза; през нея прозираха къдравите, рижи косми на гърдите му.
— Нахална путка! — изтърси той. След което сграбчи с пълна шепа задника ми и го замачка продължително и игриво.
— Имаш хубав задник — каза ми. — Ела, аз ще се погрижа да влезеш в залата.
Разбира се, оказа се, че не притежава никакви пълномощия, но това разбрах едва по-късно. Щъкаше напред-назад толкова делово, че човек можеше да го вземе за най-главния на конгреса. Той наистина председателстваше едно от предварителните заседания, но по въпроса за пресата беше пълен аут. Всъщност кой ли го беше грижа за пресата? Единственото, което исках, беше да продължи да ме стиска по задника. Бих го последвала навсякъде. В Дахау, Аушвиц, където и да било. Погледнах отсреща към Бенет — говореше много сериозно със свой колега от Ню Йорк.
Англичанинът се беше промушил през тълпата и сега въртеше на шиш заради моя милост момичето от регистрацията. После се върна при мен.
— Вижте, тя каза, че трябва да почакате и да говорите с Родни Леман. Той е мой приятел от Лондон и ще дойде тук всеки момент, така че… защо междувременно не отидем до кафенето отсреща да изпием по една бира, а после да го потърсим?
— Все пак да се обадя на мъжа си — казах. Това щеше да бъде нещо като рефрен през следващите няколко дни.
Като че ли се зарадва на новината, че имам мъж. Поне не изглеждаше разочарован.
Попитах Бенет дали после ще дойде при нас в кафенето отсреща (като, разбира се, се надявах, че няма да го направи прекалено скоро), а той само махна с ръка, за да ме отпрати. Беше потънал в разговор за контратранференцията.
Аз пък последвах пушека от лулата на англичанина надолу по стълбите, а после през улицата. Димеше напред подобно на локомотив, а лулата пуфкаше като парен котел, който сякаш го задвижваше. Аз просто бях щастлива, че съм един от закачените за него товарни вагони.
Настанихме се в кафенето, моя милост — пред четвърт бяло вино, той — на бира. Носеше индийски джапанки и ноктите на краката му бяха мръсни. Изобщо не приличаше на психодоктор.
— Откъде сте?
— От Ню Йорк.
— Имам предвид предците ви?
— Защо искате да знаете?
— Защо отклонявате въпроса ми?
— Не съм длъжна да ви отговарям.
— Знам.
Дърпаше от лулата и гледаше в празното пространство. В ъглите на очите си имаше стотици малки бръчици, а устните му бяха извити сякаш в усмивка дори когато не се усмихваше. Знаех, че ще кажа „да“ на всичко, което би ми поискал. Единственото ми притеснение беше, че няма да го направи достатъчно скоро.
— Полски евреи, от една страна, руски, от друга…
— Така си и мислех. Приличате на еврейка.
— А вие приличате на английски антисемит.
— О, хайде! Обичам евреите…
— Някои от най-добрите ви приятели са…
— Не, просто някои еврейски момичета са дяволски добри в леглото.
Не можех да измисля нищо остроумно, с което да отговоря. Боже Господи, ето го! Истински Б. Ц. Е.! Безцип-ебач парекселанс. За Бога, какво чакаме? Сигурно не Родни Леман.
— Аз също обичам китайците — додаде той. — А вие имате хубав мъж.
— Бих могла да ви уредя с него… В края на краищата и двамата сте психоаналитици, колко му е да се изчукате под портрета на Фройд.
— Тъпа путка! — прекъсна ме той. — Всъщност харесвам китайките! Но ме възбуждат страшно и сприхави еврейки от Ню Йорк. Всяка жена, която може да извърти скандал като вашия на регистрацията, ми изглежда доста обещаваща.
— Благодаря. — Поне мога да оценя комплимент, когато го получа. А гащите ми вече бяха достатъчно мокри, за да се измият с тях улиците на Виена. — Вие сте единственият човек измежду познатите ми, който мисли, че приличам на еврейка — казах, опитвайки да върна разговора на по-неутрален терен. (Стига секс. Нека останем при фанатизма.) Това, че му приличах на еврейка, всъщност ме възбуждаше. Обаче само Господ знаеше защо.
— Вижте, аз не съм антисемит, но вие сте. Защо си въобразявате, че не приличате на еврейка?
— Защото хората винаги ме вземат за германка. И защото съм прекарала половината си живот, слушайки антисемитски вицове, разказвани от типове, които предполагаха, че не съм еврейка!
— Ето това мразя у евреите — въздъхна събеседникът ми. — Те са единствените, на които е разрешено да разправят антисемитски вицове! Крайно нечестно е. Защо аз ще трябва да бъда лишен от удоволствието на мазохистичния еврейски хумор? Само защото съм гой?