Ейдриън започна да се смее.
— Какво, да ти го начукам, е толкова смешно?
— Гневът ти.
— Иска ми се да те убия! — изкрещях.
— Бас ловя, че би го направила.
Тогава започнах да го удрям и да го бъхтя с юмруци. Той ме сграбчи за китките и продължи да ме държи така. После се изсмя.
— Исках само да ти дам нещо, за което да пишеш!
— Копеле такова!
— Не е ли това съвършен финал за твоя разказ?
— Ти наистина си свиня.
— Е, хайде, любов моя, не го взимай толкова надълбоко. Моралната поука от тази история е същата все пак, нали?
— Твоят морал е като пътищата в Алпите. Завиват на сто и осемдесет градуса всеки път.
— Май съм чувал това някъде и преди — вметна той.
— Добре! Идвам с теб.
— Къде?
— В Шербург. Просто ще се повозим из Бретан, а Ще трябва да се ебем един друг и да не си измисляме никакви глупави морални извинения — както беше казал ти преди време във Виена.
— Глупости! Няма да тръгнеш.
— Ще тръгна!
— Не, няма! Няма да го допусна!
— Какво искаш да кажеш с твоето „няма да го допусна“! Какво е това говно? Ти парадираше с всичко под носа на Бенет. Ти ме насърчаваше да разтърся целия си живот и да замина с теб, а сега си загрижен единствено да съхраниш непокътнато твоето уютно малко домакинство! От какъв зор смяташ, че ще търпя всичко? Ти беше този, който ми пробутваше номерата си за почтеността, за отвореността и за това как да не живея в милион противоречия. Ще дойда с теб в Шербург, да те шибам! Искам да се срещна с Естер и децата и всичко ще мине по ноти!
— Категорично не! Няма да те взема. Физически ще те изхвърля от колата, ако се наложи.
Гледах го в почуда. Защо ми беше трудно да повярвам, че е толкова коравосърдечен? Ясно бе, че има предвид точно това, което казваше. Знаех, че щеше да ме изхвърли от колата, без да му трепне окото. И да потегли, може би със смях.
[# Петимата (фр.). — Б. пр.]
— Добре де, не ти ли пука, че си лицемер? — Тембърът на гласа ми звучеше обагрен с молба, сякаш вече знаех, че съм загубила.
— Отказвам да разстройвам децата по този начин — каза Ейдриън — и решението ми е дефинитивно!
— Очевидно не ти пука, че разстройваш мен.
— Ти си пораснала. В състояние си да го понесеш. А те — не.
Какво можех да отговоря на това? Можех да пищя и да викам, че и аз съм бебе, че ще откача, ако ме напусне, че ще пукна. Вероятно и така щеше да стане. Но аз не бях дете на Ейдриън и не бе негова работа да ме спасява. Аз бях вече ничие дете. Освободена. Във висша степен свободна. Това беше най-ужасяващото усещане, което съм изпитала някога в своя живот. Като да се кандилкаш на ръба на Големия каньон и да се надяваш, че ще се научиш да летиш, преди да удариш дъното.
Чак след като замина, аз успях да събера ужаса си в шепи и да го обуздая. Не се разделихме като неприятели. Щом проумях, че наистина съм сразена — престанах да го мразя. Започнах да се концентрирам върху въпроса, как да понеса самотата? Веднага след като престанах да се надявам на неговата помощ, открих, че съм в състояние даже да му вляза в положението. Не бях негово дете. Той имаше право да защитава децата си. Даже от мен — ако ме схващаше като заплаха за тях. Ейдриън ме бе предал, но аз бях усещала през цялото време, че това ще се случи, и по някакъв начин го бях използвала като предател точно толкова, колкото и той ме бе използвал за жертва. Ейдриън се оказа — по перверзен начин — инструментът за моето освобождение. Докато го наблюдавах да се отдалечава към колата, разбрах, че щях да се влюбя отново в него веднага, щом дистанцията между нас станеше достатъчно голяма.
Все пак не си замина, без да ми предложи помощта си. Проверихме заедно за самолетни билети до Лондон и се оказа, че няма места за следващите два дни. Трябваше да чакам до срядата или да проверя за ферибота за следващия ден. Или пък да отида на летището и да чакам да бъда повикана като резерва. Имах избор. Всичко, което трябваше да правя, беше да изтърпя лудото блъскане на сърцето си, докато отново намеря Бенет или някой друг. Може би себе си.
Дотътрих обратно куфара си до кафенето на Плас Сен Мишел. Изведнъж, като останах без мъж, си дадох сметка колко беше тежък. Не си бях приготвила багажа с мисълта, че ще пътувам сама. Куфарът ми бе пълен с пътеводители, малък магнетофон за статията, която така и не написах, бележници, сешоара за косата, десет екземпляра от първата ми стихосбирка. Някои от тях трябваше да бъдат предадени на литературния ми агент в Лондон. Други влачех за всеки случай — като легитимация за пред всеки, когото бих могла да срещна. Книгите бяха предназначени да докажат, че не съм просто една обикновена жена. Те бяха предназначени да докажат, че съм изключителна. Те бяха предназначени да докажат, че трябва да ми се даде почетен ескорт. Бях се вкопчила жалко в статута си на изключение, защото без него щях да бъда само още една самотна женска дебнеща плячка.