Сбърчих вежди и сведох поглед. Не виждаше ли, че никого не исках? Не виждаше ли, че бях уморена, мръсна и пребита? Не виждаше ли, че се бях вкопчила в бирената си чаша, сякаш тя бе Светият Граал? Защо, когато отказвате на някой мъж — отказвате му искрено и от все сърце, — той винаги упорства и вярва, че само кокетничите?
Върнах се мислено назад към времето, когато фантазирах за разни мъже по влакове. Вярно е, че никога не бях направила нищо за тези си фантазии, а и не бих посмяла. Много дълго дори нямах достатъчно смелост да пиша за тях. Ала да предположим, че се бях опитала да се сближа с някой от тези мъже, и да предположим, че той ме беше отблъснал, че бе отвърнал поглед с отвращение или погнуса. И тогава какво? Незабавно бих взела отказа присърце с убеждението, че аз съм крива; бих оплюла себе си, че съм такава долна жена, курва, пачавра, натрапница… Нещо повече — незабавно бих се самообвинила за собствената си непривлекателност, а не мъжа за неговата неохота, а после щях да се чувствам смазана дни наред от обстоятелството, че ме е отблъснал. Докато мъжът предполага, че женският отказ е просто част от играта. Или поне много мъже си мислят, че е така. Когато мъжът казва „не“, това значи „не“. Когато жената казва „не“, това значи „да“ или най-малкото — „може би“. Дори има виц по този повод. И малко по малко жените започват да вярват в изградената за тях представа. В крайна сметка след векове, прекарани в сянката на такива предположения, те вече не знаят какво искат и никога не могат да вземат самостоятелни решения. А мъжете, разбира се, усложняват проблема, като се подиграват на нерешителността им и търсят причините в биологията, хормоните и предменструалното напрежение.
Изведнъж — под циничния поглед на непознатия срещу ми — аз разбрах къде бях сбъркала с Ейдриън и защо ме бе зарязал той. Бях нарушила основното правило: да не преследвам мъжкаря. Години наред фантазирах за мъже, но никога не им бях посягала, а сега — за пръв път в моя живот — изживявах наяве една от фантазиите си. Преследвах мъж, когото безумно желаех, и какво се получи? Той стана мек като преварен макарон и ме отхвърли. Мъжете и жените, жените и мъжете. Като че ли никога не се получава. Много, много отдавна, когато мъжете били ловци и хвалипръцковци, а жените прекарвали целия си живот в грижи около бременността и често умирали при раждане, на тях им се случвало да бъдат обладавани против тяхната воля. Мъжете се оплаквали, че жените им били студени, неотзивчиви, фригидни… Те искали жените си разюздани. Искали ги диви, буйни. Сега жените най-накрая се бяха научили да бъдат буйни и разюздани и какво стана? Мъжете се спаружиха! Безнадеждна история! Бях желала Ейдриън, както никога никой друг преди това в живота си, и голямата сила на моето желание унищожи неговото. Колкото повече показвах страстта си, толкова по-студен ставаше той. Колкото повече рискувах, за да бъда с него, толкова по-малко желаеше да рискува Ейдриън, за да бъде с мен. Наистина ли изглеждаше толкова просто? Всичко ли се свеждаше до това, което ми бе казала майка ми преди години — да се правя на недостижима? Може би наистина беше вярно, че измежду мъжете най-много ме бяха обичали тези, към които съм се отнасяла с безразличие. Но какво забавно имаше в това? Какъв смисъл? Не бихте ли могли да съберете „филос“ и „ерос“ заедно поне за малко? Кому е нужно това непрестанно хоро от редуващи се загуби, този постоянен цикъл от желание и безразличие, безразличие и желание?
Трябваше да намеря хотел. Ставаше късно и тъмно и куфарът ми беше не само огромно бреме, но допълваше моя вид на достъпна жена. Забравила бях колко е страшно да си без кавалер — циничните погледи, подсвиркванията, предложенията за помощ, които не смееш да приемеш от страх да не задлъжнееш сексуално. Ужасното чувство за уязвимост. Нищо чудно, че ходех от мъж на мъж и в края на краищата се женех. Как можах да напусна Бенет? Как можах да забравя?
Дотътрих шибания си куфар зад ъгъла на Рю дьо ла Арп (сянката на гаджето на Чарли — Сали) и изненадващо намерих място в първия хотел, в който опитах. Цените се бяха покачили главоломно от последното ми идване в Париж, а ми дадоха и единствената останала свободна стая, на най-горния етаж (мъчително катерене с този куфар). Мястото беше клопка при пожар, отбелязах с мазохистично удоволствие, а на таванския етаж, където бях аз — изглеждаше най-правдоподобно да попадна в клопката. Всякакъв род картини нахлуха в съзнанието ми: Зелда Фидцжералд, която умира в пожара на запалилия се приют (точно бях прочела биографията й); мизерната хотелска стаичка от филма „Без дъх“; баща ми — той ме предупреждаваше със сериозен вид преди първото ми самостоятелно пътешествие до Европа, на деветнадесет години, че е гледал филма „Без дъх“ и знаел какво се случва на американските момичета в Европа; Бенет и аз, както горчиво се караме в Париж преди пет Коледи; двете с Пиа — отседнали в същия този хотел, когато и двете бяхме само двадесет и три годишни; първото ми идване в Париж на тринадесет години (в шикозния апартамент на хотела „Джордж V“ с родителите ми и сестрите ми; и всички си миехме зъбите с минерална вода „Перие“); историите на дядо ми за това как живеел в Париж само на банани, когато бил студент по изящни изкуства, без пукнат петак в джоба; майка ми — как танцува гола в Булонския лес (ако се вярваше на твърденията й)…