Бях се зарадвала на късмета си, че съм намерила стая, но щом я видях и осъзнах, че ще трябва да прекарам сама нощта в нея — сърцето ми изстина. Всъщност това беше само половин стая с преграда от шперплат по средата (един Бог знае какво имаше от другата страна), с хлътнало единично легло, покрито с много прашна крепонена кувертюра. Стените бяха облепени с хартиени тапети на райета, ужасно изпоцапани и избелели.
Издърпах куфара си вътре и тръшнах вратата. Почовърках малко ключалката, преди да успея да я затворя. На финала се срутих върху леглото и започнах да рева. Съзнавах, че искам да плача страстно и без задръжки, че искам да изплача цял океан от сълзи и да се удавя в него. Но дори сълзите ми не идваха. Някакъв особен възел се стягаше в стомаха ми и ме караше да мисля за Бенет. Като че ли пъпът ми бе свързан с неговия, така че дори не можех да се отдам на плача си, без да се чудя и да се тревожа за него. Къде беше той? Не ми ли се полагаше поне да се нарева, както трябва, преди да го намеря?
Най-странното нещо за плача (вероятно дошло още от детството) е това, че ние никога не можем да ревем от все сърце без слушател или поне потенциален слушател. Не си разрешаваме да плачем толкова отчаяно, колкото би ни се искало. Страхуваме се може би да не се удавим в сълзите и да няма кой да ни спаси. А нищо чудно сълзите да са форма на комуникация — като говора — и да изискват слушател.
Ти трябва да спиш, казах си строго. Но вече усещах, че започвам да изпадам в паника; тя ми напомняше най-лошите нощи на ужас в детството ми. Усещах ядрото на своята същност да се плъзга назад във времето въпреки протеста на зрялото ми, рационално „аз“. Не си дете, казвах си на глас, но лудото бумтене на сърцето ми продължаваше. Бях обляна в студена пот. Лежах прикована към леглото. Знаех, че имам нужда да се окъпя, но от страх не можех да напусна стаята. Пикаеше ми се отчаяно, ала се боях да отида до тоалетната. Дори не смеех да си събуя обувките (от шубе, че мъжът под леглото ще ме сграбчи за крака). Не смеех да си измия лицето (кой знае какво дебнеше иззад завесата). Струваше ми се, че виждам някакъв силует да се движи по терасата. Коли фантоми от светлини прекосяваха тавана. Някой пусна водата в тоалетната отвън и аз подскочих. Нечии стъпки се отдалечиха надолу по коридора. Започнах да си припомням сцени от „Убийствата на улица Морг“. Спомних си някакъв безименен филм, който бях гледала по телевизията на петгодишна възраст. В него се показваше един вампир, дето можеше да преминава напред-назад през стените. Никакви ключалки не бяха в състояние да го спрат. Представих си го да влиза и да излиза през мръсните, накаляни тапети. Обърнах се отново за помощ към зрялата си същност. Опитах се да бъда критична и рационална. Знаех какво са в действителност вампирите. Знаех, че мъжът под леглото беше отчасти баща ми. Мислех за книгата на Гродек „Книга за нещото“. Страхът от неканения гост е желание за такъв гост. Спомних си и всичките сеанси с доктор Хаппе, през време на които бяхме говорили за нощните ми кошмари. Припомних си още, че през пубертета фантазирах, че съм наръгана или застреляна от някакъв непознат. Щях да седя на бюрото си и да пиша, а мъжът щеше да ме нападне в гръб. Кой беше той? Защо животът ми бе населен с мъже-фантоми?
„Няма ли начин да избягаме от собственото си съзнание?“ — питаше Силвия Плат в една от последните си отчаяни поеми. Ако бях попаднала в капан, то той беше капанът на собствените ми страхове. Ужасът от самотата можеше да мотивира всичко. Понякога, изглежда, бях готова да направя всякакъв компромис, да изтърпя всякакво падение, да остана с всеки мъж само за да не се озова лице в лице със самотата. Но защо? Защо беше толкова ужасно да си сама? Опитай се да мислиш за причините — казах си. — Опитай!