АЗ: Защо е толкова ужасно да си сама?
АЗ: Защото, ако никой мъж не ме обича, аз нямам самоличност.
АЗ: Но очевидно това не е вярно. Ти пишеш, хората четат творбите ти и те значат нещо за тях. Ти преподаваш и твоите студенти се нуждаят от теб и имат отношение към особата ти. Имаш приятели, които те обичат. Дори родителите ти и сестрите ти те обичат — по свой своеобразен начин.
АЗ: Нищо от всичко изброено не запълва моята самота. Нямам мъж. Нямам дете. @знаеш, че децата не са противоотрова на
АЗ: Но самотата.
АЗ: Знам.
АЗ: И знаеш още, че децата само временно принадлежат на родителите си.
АЗ: Знам.
АЗ: И знаеш, че мъжете и жените никога не могат напълно да се притежават един другиго.
АЗ: Знам.
АЗ: И знаеш, че би мразила мъжа, който ще те притежава изцяло и ще изхабява целия ти въздух…
АЗ: Знам — но отчайващо копнея за това.
АЗ: А ако го имаш, ще се чувстваш в клопка.
АЗ: Знам.
АЗ: Искаш взаимноизключващи се неща.
АЗ: Знам.
АЗ: Искаш свобода, а същевременно и близост.
АЗ: Знам.
АЗ: Малцина получават и двете.
АЗ: Знам.
АЗ: Защо очакваш да си щастлива, когато повечето хора не са?
АЗ: Не знам. Знам само, че ако престана да се надявам на любов, ако престана да я очаквам, ако престана да я търся, животът ми ще стане толкова плосък, колкото поразена от рак гърда след радикална хирургическа намеса. Подхранвам се от това очакване. Отглеждам го. То ме поддържа жива.
АЗ: Но какво става със свободата?
АЗ: По-точно?
АЗ: Нали вярваш в независимостта?
АЗ: Вярвам.
АЗ: И тогава?
АЗ: Подозирам, че мога да се откажа от всичко, да продам душата си, принципите си, вярата си само за един мъж, който наистина да ме обича…
АЗ: Лицемерка!
АЗ: Имаш право.
АЗ: Не си по-добра от Ейдриън!
АЗ: Права си.
АЗ: Не се ли притесняваш? Откриваш такова лицемерие в себе си.
АЗ: Притеснявам се.
АЗ: Тогава защо не се пребориш с него?
АЗ: Правя го сега. Боря се. Но не знам коя страна ще победи.
АЗ: Мисли за Симон дьо Бовоар!
АЗ: Харесва ми нейната издръжливост, при все че книгите й са преизпълнени със Сартър, Сартър, Сартър.
АЗ: Мисли за Дорис Лесинг!
АЗ: Анна Уулф не може да се изпразни, освен ако не е влюбена… какво повече да се каже?
АЗ: Мисли за Силвия Плат!
АЗ: Мъртва е. Кому са нужни живот или смърт като нейните дори и да ви канонизират?
АЗ: Би ли умряла за дадена кауза?
АЗ: На двадесет години — да, но не и на тридесет. Не вярвам в подобна смърт. Не вярвам в смъртта заради поезия. Едно време боготворях Кийтс за това, че е умрял млад. Сега мисля, че се изисква повече смелост да… умреш стар.
АЗ: Добре — спомни си тогава за Колет.
АЗ: Добър пример. Но тя е една от малцината.
АЗ: Добре, защо да не опиташ да бъдеш като нея?
АЗ: Опитвам.
АЗ: Първата стъпка е да научиш как да бъдеш сама…
АЗ: Да, и когато усвоиш това наистина добре, забравяш как да се отвориш към любовта, ако тя все пак се появи някога.
АЗ: Кой беше казал, че животът е лесен?
АЗ: Никой.
АЗ: Тогава защо толкова те е страх да бъдеш сама?
АЗ: Въртим се в кръг.
АЗ: Това е една от неприятните страни на самотата.
Безнадеждно. Не можех да се вразумя и да се измъкна от паниката. Дъхът ми излизаше тежко и насечено и се потях обилно. Опитай се да опишеш паниката, казах си. Преструвай се, че пишеш. Сложи се в трето лице. Невъзможно беше. Потъвах в центъра на паниката. Сякаш разчекната от диви коне, ръцете и краката ми отлитаха в различни посоки. Бяха ме обсебили фантазии за ужасяващи изтезания. Китайски военачалници одираха живи враговете си. Жана д’Арк гореше на кладата. Разкъсваха на колело френските протестанти. Избождаха очите на бойците от Съпротивата. Нацисти мъчеха евреите с електрошокове, с игли и с „операции“ без упойка. Южняци линчуваха черните. Американски войници режеха ушите на виетнамците. Индианци биваха изтезавани. Индианци изтезаваха. Цялата човешка история течеше сред кръв, нечистотии и писъците на жертвите. Стиснах очи, ала сцените се заредиха отново иззад парещите ми клепачи. Чувствах се, все едно че съм била жива одрана, все едно че всичките ми вътрешни органи са изложени на природните стихии, все едно че върхът на главата ми е отсечен и даже мозъкът ми се вижда. Всяко нервно окончание пренасяше болка. Болката е единствената действителност. Не е вярно, възроптах. Спомни си дните, когато изпитваше удоволствие, когато бе доволна, че си жива, когато си изпитвала такава огромна радост, граничеща с пръсване. Ала не можех да си спомня. Бях разпната на кръста на въображението си. А то е толкова ужасно, колкото историята на света.