Все пак извиках в съзнанието си първото си пътуване до Европа на тринадесетгодишна възраст. Прекарахме шест седмици в Лондон, на гости у нашите английски роднини. Обикаляхме забележителностите и трупахме огромни сметки в хотел „Клеридж“, които, както казваше баща ми, „плащаше Чичо Сам“… Какъв богат чичо. Но аз прекарах цялото пътуване под сянката на ужаса от всички уреди за мъчения, които стояха в Лондонския Тауър, и от всички онези восъчни страхотии, изложени в Музея на Мадам Тюсо. Дотогава не бях виждала инструмент за смазване на палците, нито диба. Никога не го бях съзнавала.
— Хората още ли използват тези неща? — попитах майка си.
— Не, скъпа. Използвали са ги само в отколешни времена, когато са били по варвари. Цивилизацията е прогресирала оттогава.
Беше цивилизованата 1955 година — само едно десетилетие от немския холокост; беше ерата на ядрените опити и атомната надпревара; беше две години след войната в Корея и твърде скоро след кулминацията на лова на комунистически вещици, с черните списъци, съдържащи имената на много от приятелите на моите родители. Ала майка ми, приглаждайки с ръка истинските ленени чаршафи, между които треперех, наблегна — през онази дъждовна нощ — върху цивилизацията. Опитваше се да ме пощади. Щом истината беше прекалено трудна, за да се понесе — то тогава тя трябваше да ме лъже.
— Добре! — бях казала, затваряйки очи.
А Чичо Сам, който приспадаше от данъците толкова много неща, само преди две години бе екзекутирал на електрическия стол семейство Розенберг в името на цивилизацията. Нима само преди две години бяха „отколешните времена“! Майка ми и аз се преструвахме на конспиратори, докато се прегръщахме, преди да загасим осветлението.
Но къде беше майка ми сега? Не ме бе спасила тогава, не би могла да ме спаси и сега, но ако се появеше — със сигурност щях да преживея поне нощта. Нощ подир нощ, ние преживяваме. Да можех само да съм като Скарлет О’Хара и да мисля за всичкото това утре.
[# Диба (ист.) — приспособление за изтезаване чрез разпъване. — Б. пр.]
[## Пълно изгаряне на жертвата — холокост — унищожението на евреите. — Б. пр.]
17.
СЪНОТВОРЧЕСТВО
На мене ми изглежда така. Не е нещо ужасно
— имам предвид — би могло да бъде ужасно,
ала не е вредно, не е отровно да живееш
без онова, което наистина искаш…
Ужасно е, когато се преструваш,
че посредственото е първокласно.
Когато се преструваш, че не се нуждаеш
от любов, а тя ти трябва;
или че обичаш работата си, макар да знаеш,
че си кадърна за нещо много повече.
Когато разбрах, че няма да успея да заспя, реших да стана. Тъй като патех яко от безсънието, знаех, че понякога най-добрият начин да го победиш е да го надхитриш: да се преструваш, че не ти пука за спането. Тогава, понякога, сънят се „засягаше“ като отритнат любовник и долазваше, за да се опита да ви съблазни отново.
Седнах върху леглото, вдигнах косата си с една шнола, съблякох мръсните си дрехи. Отидох до завеската, дръпнах я с престорена смелост и се огледах. Никой. Яхнах бидето и изпиках реки, учудена колко отдавна не бях изпразвала пикочния си мехур. След това измих възпаления си лепкав чатал и изплакнах бидето. Наплисках лицето си с вода от крана и се изтрих повърхностно с гъбата. Мръсотията се стичаше на резки по ръцете ми, както в детството ми, след като бях играла целия ден навън. Отидох да проверя ключалката на вратата, за да се уверя, че е надеждна.
Някой се изкашля в съседната стая и аз подскочих почти до тавана. Отпусни се — изкомандвах се. Смътно си давах сметка, че щом си в състояние да станеш и да се измиеш — това все пак е някакъв признак на живот. Истинските лунатици просто лежат там, в собствените си лайна и пикня. Голямо утешение, няма що! Наистина се хващах като удавник за сламка. Пак си по-добре от някои други! — си казах и се изсмях.
Гола и някак си окуражена от това, че бях малко по-чиста, застанах в цял ръст пред олющеното огледало. Имах възможно най-странните слънчеви изгаряния от возенето в откритата кола. Коленете и бедрата ми бяха червени и се белеха. Носът и бузите ми бяха червени. Раменете и ръцете ми бяха сбръчкани от слънцето. Но останалото бе почти бяло! Странен юрган от разноцветни кръпки.
Вгледах се в очите си — със светли кръгове наоколо от носенето на слънчеви очила в продължение на седмици. Защо никога не можех да реша какъв цвят са очите ми? Беше ли това показателно? Беше ли някак си в основата на моите проблеми? Сивкавосини с жълти пръски. Не съвсем сини, нито съвсем сиви. Аспидово синьо — обикновено казваше Брайън, — а косата ти е с цвят на пшеница. „Пшеничена коса“ — я наричаше той, докато я милваше. Брайън имаше най-тъмните очи, каквито някога съм виждала — като на светец от византийска мозайка. Когато превъртеше, можеше часове наред да разглежда очите си в огледалото. Светваше и загасяше лампата като дете, опитваше се да улови внезапното разширение на зениците. Тогава говореше и за огледалния свят, за света на антиматерията, в който би могъл да премине. Очите му били ключът към него. Вярваше, че душата му може да бъде изсмукана през зениците му, както белтъкът през пробито яйце.