И сънищата ми бяха екстравагантни. Нафрашкани асансьори, свободно падащи платформи, огромни стръмни и хлъзгави стълбища, виещи се лабиринти на храмове, които трябваше да изкатервам, планини, кули, развалини… Изпитвах някакво смътно усещане, че си назначавах сънища, като някакво лечение. Спомням си, че веднъж или два пъти се събудих и после пак заспивах с мисълта: „Сега ще сънувам съня, който ще вземе решението вместо мен.“ Но кое беше нужното ми решение? Всеки избор по свой начин изглеждаше ужасно незадоволителен и изключваше някакъв друг вариант. Сякаш че питах сънищата си да ми кажат коя бях аз и, какво трябваше да правя. Събуждах се с разтуптяно сърце и отново потъвах обратно в съня. Надявах се може би, че ще се събудя друга.
Фрагменти от тези сънища са още пред мен. В един от тях аз трябваше да извървя по тясна дъска разстоянието между два небостъргача с цел да спася нечий живот. Чий? Моя? Този на Бенет? На Клое? Сънят не казваше. Но беше ясно, че ако се провалях, щеше да свърши и моят собствен живот. В друг сън бърках в себе си, за да си махна диафрагмата, а там, върху цервикалния канал, се намираше голяма контактна леща. Утроба със зрение. Цервикалният канал наистина беше око. И при това — късогледо око.
После си спомням съня, в който бях отново в колежа и се готвех да си получа дипломата от Милисент Мак’Интош. Изкачвах се по дълго стълбище, което изглеждаше повече като стъпалата, водещи към мексикански храм, отколкото като тези на Правната библиотека. Клатушках се на много високите си токчета и се притеснявах да не си застъпя роклята.
Когато приближих катедрата и мисис Мак’Интош ми подаде свитъка, аз разбрах, че освен дипломата щях да получа и някакво специално отличие.
— Трябва да ви кажа, че факултетът не одобрява това — рече мисис Мак’Интош.
И тогава разбрах, че отпуснатата ми стипендия ми даваше правото да имам трима съпрузи едновременно. Те седяха сред публиката, облечени в черни тоги и шапки. Бенет, Ейдриън и още един господин, чието лице не се виждаше. Всичките чакаха, за да ме аплодират, като получа дипломата си.
— Само вашите високи академични постижения не ни позволяват да оттеглим тази почест — продължи мисис Мак’Интош, — ала факултетът се надява, че вие ще я отклоните по собствена воля.
— Но защо? — запротестирах. — Защо не мога да ги имам и тримата?
След което започнах дълга реч, в която разсъждавах на тема брак и моите сексуални нужди и как аз бях поет, а не секретарка. Стоях на катедрата и държах високопарно слово пред препълнената аудитория. Мисис Мак’Интош гледаше сериозно и неодобрително. След това поех пътя си надолу по стръмните стъпала, полупревита и ужасена, че ще падна. Гледах към морето от лица и изведнъж осъзнах, че съм забравила да взема свитъка си. Паникьосах се, разбирах, че ми се отнемаше всичко: дипломата, стипендията и харемът ми от тримата съпрузи.
Най-странен от всичките сънища, които си спомням, е заключителният. Вървях отново нагоре по стъпалата на библиотеката, за да си искам дипломата. Този път не беше мисис Мак’Интош на катедрата, а Колет. Само че тя беше негърка, с къдрава червена коса, проблясваща като ореол около главата й.
— Има само един начин да се дипломираш — рече Колет — и той няма нищо общо с броя на съпрузите.
— Какво трябва да направя? — попитах отчаяно, готова да изпълня всичко.
Колет ми подаде книга с моето име на корицата.
— Това беше просто едно много слабо начало — и допълни, — ала поне си поставила някакво начало.
Схванах, че искаше да каже, че имам още много да почакам.
— Един момент! — рече тя, разкопчавайки блузата си. И аз разбрах внезапно, че истинското дипломиране се състоеше в това да правим любов пред публика — и в този миг идеята й ми изглеждаше като най-естественото нещо на света. Приближих се към нея, обзета от силна възбуда. Точно тогава сънят увехна.
18.
КЪРВАВА СВАТБА, ИЛИ SIC
Най-сериозният проблем на жените е, че те винаги трябва да опитват да се пригодят към мъжките теории за жените.
Д. Х. Лоурънс
[# Sic transit gloria mundi — Така преминава световната слава. Плиний Стари, Естествена история, 2, 68. — Б. пр.]
Събудих се по обяд, за да открия, че кръвта блика измежду краката ми. Ако се разкрачех дори съвсем малко, тя щеше да рукне и да изплеска дюшека. Макар да бях объркана и полузамаяна, знаех, че трябва да стискам бедра. Исках да стана и да потърся тампони, ала беше трудно да се измъкна от хлътналото легло, без да променя поне малко позата си. Изправих се изведнъж и тъмночервени вадички започнаха да се стичат надолу по плътта ми. Алено петно кръв блесна на пода. Притичах до куфара, оставяйки зад себе си искряща диря. Усещах познатото тежко придръпване в долната част на корема си.