— Да ти го начукам! — рекох си, докато тършувах за очилата, та да мога да изровя после и тампоните. Но така и не откривах шибаните си очила. Бясна, започнах да трупам дрехите на пода.
— Да пукнеш дано! — изкрещях. Подът взе да изглежда като след автомобилна катастрофа. Как изобщо щях да изчистя всичката тази кръв? Нямаше да я чистя! Щях да се чупя от Париж, преди управата да се усети.
И каква купчина непотребни боклуци имах само в куфара си! Можех например да използвам стихотворенията си като дамски превръзки, нали? Очарователна символика! Но за съжаление не особено абсорбираща.
А! Какво е това? Тишърт на Бенет. Нагънах го на нещо като пелена и му забучих една безопасна игла, та да мога някак си да го закрепя на себе си. Как щях да се махна от Париж с тази препаска? Трябваше да вървя с обърнати навътре колене. Всички щяха да мислят, че ми се пикае. О, Господи! Престъплението в крайна сметка не си струваше! Идиотска работа — в момента, в който се чудех дали моето наказание заради бягството ми с Ейдриън щеше да се заключи в това, да изкарам цяла една бременност, без да знам какъв цвят ще бъде бебето ми, и ето ме самата мен цялата омотана в пелени! Защо поне страданията ми нямаха достойнство? Когато другите автори страдат — техните мъки са епични, космични или авангардни, но когато страдам аз — излиза само шутовщина!
Изкуцуках навън в коридора по шлифер и със стиснати колене, за да крепя пелената си. Тогава се сетих изведнъж, че всичко, което ме делеше от нищетата, се намираше в чантата ми: паспорт, карта на Америкън Експрес, травелър-чекове. Закуцуках обратно към стаята. След това — пак в коридора, с обърнати навътре колене, боса и с чанта под мишница. Хванах топката на вратата на тоалетната и започнах да тропам.
— Un moment, s’il vous plait — долетя притеснен мъжки глас. Американски акцент. Бе август все пак и вероятно в Париж и околностите не бе останал жив французин.
— Добре де — рекох, като придържах пелената си с бедра.
— Pardon? — не ме беше чул. Опитваше се да извади някоя френска фраза, докато изсираше последното лайно.
— Всичко е наред! — извиках. — Аз съм американка.
— Je viens, je viens — изломоти оня.
— Je suis Americaine!
— Pardon?
Започваше да става неловко. Ако я карахме така, никой от нас нямаше да знае какво да прави, когато най-после оня изплуваше от клозета. Реших да се смъкна на долния етаж и да пробвам в другата тоалетна. Така че закуцуках пак по витата стълба. Тоалетната на долния етаж не беше заключена, но вътре пък нямаше тоалетна хартия, така че — още един етаж надолу. Всъщност започнах да свиквам и се справях доста добре. Каква адаптивност показваме само в моменти на стрес! По същия начин навремето, когато си бях счупила крака, бях изобретила всичките онези гениални пози за ебане с огромния гипс.
Ето! Хартия! Но каква ужасна хартия! Сещай се за историята на света през призмата на тоалетните! Тази приличаше на oubliette, а хартията, изглежда, имаше и вградени дървеници вътре в себе си. Заключих вратата,
[# Момент, моля. — Б. пр. Идвам. Идвам. — Б. пр. Аз съм американка. — Б. пр. Душегубка (фр.). — Б. пр.]
отворих миниатюрния прозорец и метнах окървавената фланелка на Бенет в двора (моментално се сетих за магиите и за племенните обичаи, упоменати в „Златният клон“… Щеше ли някой зъл магьосник да намери Тишърта на Бенет, просмукан с моята кръв, и да направи магия и на двама ни?). После седнах на цукалото и започнах да майсторя нещо като дамска превръзка с пластове тоалетна хартия.
До какви абсурди ни довеждат телата ни! Освен да се превиваш от диария в някой вонящ обществен клозет! не мога да се сетя за по-позорно унижение от това да ти дойде мензисът, когато нямаш тампони. Най-странното е, че не винаги съм изпитвала подобни чувства към менструацията. В действителност аз чаках първата си менструация, копнеех за нея, исках я, молех се да дойде. Имах навика да потъвам в размисъл над думи като „менструация“ в речника. Имах навика да казвам една малка молитва, която гласеше: Моля те, нека да ми дойде мензисът днес. И тъй като се страхувах някой да не ме чуе, казвах: М.Т.Н.Д.М.Д.М.Д., М.Т.Н.Д.М.Д.М.Д., М.Н.Д.М.Д.М.Д… Имах навика да пея тази молитва, седнала на тоалетната дъска. Бършех се и пак се бършех, и пак и се надявах, че най-после ще открия малка капчица кръв. Но не би! На Ренди й дойде мензисът (или „се почувства неразположена“, както еманципираните ми майка и баба ми казваха) заедно с този на всички други момичета от моя (седми) клас. И осми клас! Какви големи цици, какви сутиени размер „C“, какви къдрави филизи по пубиса! Какви вълнуващи дискусии за „Котекс“, „Модес“ и (за най-най-смелите) „Тампакс“! А аз не допринасях с нищо за обсъжданията. На тринадесет години имах само „тренировъчен сутиен“ (тренировки за какво?), който така и не изпълвах, няколко редки рижавокафеникави охлювчета (даже не и руси, макар да бях естествено руса) и информация за секса, добита от целонощни маратони с Ренди и нейната най-добра приятелка Рита. Така че молитвите върху цукалото продължаваха. М. Т. Н. Д. М. Д. М. Д., М. Т. Н. Д. М. Д. М. Д., М. Т. Н. Д. М. Д. М. Д.