И ето че когато станах на тринадесет и половина (стара в сравнение с десетте и половина на Ренди), най-накрая „ми дойде“, на борда на „He de France“, no средата на Атлантика, докато се прибирахме семейно от онова разоряващо (макар приспаднато от данъците) пътешествие из Европа.
Ние четирите си поделяхме една вътрешна кабинка близо до оглушителния грохот на моторите (докато каютата на родителите ни бе на палубата) и изведнъж аз достигнах женствеността на два и половина дни път от Хавър. Какво да се прави? Лала и Клое (които спяха една над друга върху койките, не трябваше да знаят — бидейки, както мислеше майка ми, прекалено малки, — така че двете с Ренди предприехме няколко конспиративни пътешествия до аптеката с цел снабдяване; после започнахме да лазим из каютата, за да намерим къде да скрием запасите. Разбира се, бях толкова доволна от новото си забавление и от необичайното усещане за издигане в света на възрастните, че сменях превръзките най-малко дванадесет пъти на ден; едва успявахме да закупим нови. А часът на истината удари, когато стюардът (един изтормозен французин с лице като на Фернандел и характер като на Ришельо) откри запушената тоалетна. До този момент не се бях почувствала особено потисната от менструацията. Чак когато стюардът (който със сигурност не е бил във възторг от обстоятелството, че ще оправя не каюта, а същинско женско общежитие) започна да ми крещи, аз се присъединих към редовете на потенциалните радикали.
— Какво си сложила в клозета? — пищеше той (или нещо такова). И тогава ме накара да гледам, докато вадеше полуразпаднали се котекси, парче по парче. Възможно ли беше наистина да не знаеше какво бе това? Или се опитваше да ме унижи? Или беше езиков проблем? (Comment dit-on kotex en francais ) Или просто изкарваше яда си на мензиса ми! Стоях там, червях се и мърморех „дръгстор“, „дръгстор“, което (сега вече го разбрах) е френска дума.
Междувременно Лала и Клое неистово се кикотеха. (Те знаеха, че е нещо мръсно дори да не разбираха подробностите. Със сигурност се досещаха, че нещо не е наред, иначе защо щях да тичам до банята по дванадесет пъти дневно или защо щеше да ми вика това плашило?) Порехме вълните към Ню Йорк, оставяйки диря от кървави котекси за рибите.
В тринадесетгодишното ми съзнание „Ил дьо Франс“ бе най-романтичният кораб на света, защото се
[# Как се казва котекс на френски. — Б. пр.]
появяваше като камея в „Тези лудички неща“ — мечтателно романтичната песен (изпълнявана на пиано от мечтателно романтичния ми баща):
Раздрънкано пиано от съседния апартамент.
Неуверени думи, които ти казаха онова,
което има предвид сърцето ми…
(Поезията, с която бях отгледана!) Някъде в песента, „Корабът Ил дьо Франс с всичките тези чайки около него…“ е мечтателно споменат. Въобще не съм предполагала, че чайките ще се стрелват към моите кървави котекси. И през ум не ми е минавало, че докато дойде време аз да пътувам с него, „Ил дьо Франс“ щеше да бъде определено най-лошият превозвач и щеше да се клатушка като стара вана, да кара почти всички пътници да хващат морска болест. Стюардите се побъркваха. Столовата оставаше на практика почти празна при всяко ядене, а звънците на рум-сървиса непрекъснато звъняха. Виждам топчестото си тринадесетгодишно „аз“, стиснало здраво чантата си, пълна с котекси, на люлеещата се ту нагоре, ту надолу палуба, да окървява целия си път обратно към къщи, в Манхатън.
Госпожи и Господа, мензисът ми!
Година и половина по-късно, аз гладувах до смърт и мензисът ми внезапно спря. Причината? Страх да бъда жена, както се изрази доктор Шрифт. Е, добре — защо не? O.K. Беше ме страх да бъда жена. Не ме плашеше кръвта (в действителност нали това очаквах — поне докато не ме бяха навикали по въпроса), но се страхувах от всичките глупости, които идваха заедно със събитието. Като например да ти казват, че щом имаш деца, няма да станеш никога човек на изкуството, като например огорчението на майка ми или досадното концентриране на баба ми върху яденето и срането, или това, че някое тъпоумно момче щеше да ме пита смятам ли да ставам секретарка. Секретарка! Решила бях никога да не се науча да пиша на машина. (И така и не се научих. В колежа Брайън ми пишеше материалите. По-късно чуках с два пръста или плащах, за да ми напечатат работите. О, неумението ми беше причинявало огромни неудобства и ми бе струвало безбожни суми — но какво са парите и неудобствата, когато става дума за принципи? А принципът тук гласеше: Аз не съм и никога няма да бъда машинописка! Дори заради самата себе си. Независимо колко машинописът щеше да улесни живота ми.)