Разсъждаваш едва след като отмине първоначалното влюбване. Преди доста години обожавах един диригент, който изобщо не се къпеше, имаше мазна коса и все не успяваше да си избърше задника, както трябва. Нещо повече: неизменно оставяше лайнени дири по чаршафите ми. Обикновено този род неща не ми харесват, а при него ги приемах за нормални. Все още не знам защо. Влюбих се в Бенет отчасти и заради обстоятелството, че той притежаваше най-чистите ташаци, които някога съм вкусвала. По тялото на Бенет няма дори косъм, а и никога не се поти. Бихте могли (при желание) да се храните върху ануса му (със същия успех, както и върху кухненския под на баба ми). Така че аз съм разнопосочна във фетишите си. Което пък прави любовните ми увлечения още по-малко обясними.
Виж, Бенет вкарваше всичко в схеми, откриваше само шаблони.
— Този англичанин, с когото говореше — рече той, когато се прибрахме в хотелската стая, — той беше направо луд по теб.
— Кое те кара да мислиш така?
Хвърли ми циничен поглед.
— Течаха му лигите, докато те гледаше.
— Аз пък мисля, че беше най-враждебно настроеният кучи син, когото някога съм срещала. — И твърдението ми отчасти беше вярно.
— Права си. Но враждебно настроените мъже винаги са те привличали.
— Искаш да кажеш, такива като теб?
Той ме притегли и започна да ме съблича. Изглежда, се беше възбудил от факта, че Ейдриън ме е свалял. Аз също. И двамата правихме любов с духа на Ейдриън. Късметлия Ейдриън! Начукан отпред от мен и отзад от Бенет!
Историята на света през призмата на чукането. Правене на любов. Старият танц. От това можеше да излезе още по-добра хроника, отколкото от Историята на света през призмата на клозетите. Тя би включвала всичко. Кое ли в края на краищата не опираше до чукането?
Преди нито Бенет, нито аз правехме любов с фантом. По онова време просто се любехме един другиго.
Когато го срещнах, бях на 23 години и вече разведена. Той навършваше тридесет и една и до този момент изобщо не се бе женил. Беше най-мълчаливият човек, когото познавах. И най-добрият. Или поне аз си мислех така. Всъщност какво ли зная толкова за мълчаливите хора? Произхождам от семейство, където нивото на децибелите около масата по време на хранене можеше да доведе до трайно увреждане на средното ухо. И като че ли бе го сторило.
Двамата с Бенет се запознахме на едно парти в Гринуич Вилидж, на което нито един от нас не познаваше домакинята. Бяхме поканени от други хора. Партито беше адски шик според представите на шестдесетте години. Домакинята беше черна (тогава все още се казваше „негърка“) и имаше някаква много търсена модна професия, като например рекламния бизнес. Цялата блестеше, издокарана в дрехи от известни моделиери, под очите й личаха сенки от златист туш. Апартаментът беше фрашкан с психодоктори, хора от рекламните агенции, социални работници и преподаватели от Нюйоркския университет, които също изглеждаха като психодоктори. Бе 1965: преди хипитата и преди негърските вълнения. Психоаналитиците, рекламните агенти и преподавателите все още носеха къси коси и очила с рогови рамки. Все още се бръснеха. Негрите-символ все още си изправяха косата. (О, спомени за отминали дни!)
Аз бях там с приятели, както и Бенет. Предвид обстоятелството, че първият ми съпруг беше психопат, изглеждаше съвсем нормално да искам да се оженя следващия път за психиатър. Като противоотрова, да речем. Нямаше да допусна да ми се случи същото втори път. Трябваше да намеря някой, който да притежава ключа към подсъзнанието. Така че се мотаех предимно в компанията на психодоктори. Те ме привличаха, защото предполагах, че знаеха всичко онова, което си заслужава да се знае. Аз пък ги очаровах, защото в техните очи минавах за „творческа личност“ (все пак бях се появявала по Канал 13 да чета мои стихове — какво по-голямо доказателство за творчески възможности може да иска един психодоктор?).
Щом погледнех назад към живота си, към моите още ненавършени тридесет и една години, виждах да седят един до друг любовниците си, подредени гръб до гръб сякаш като за участие в някаква детска игра. Всеки следващ — своеобразна противоотрова за предишния, реакция някаква, обърнат наопаки образ, рикошет.
Брайън Столерман (първият ми любовник и първият ми съпруг) беше нисък, космат, мургав и с наченки на шкембе. Наподобяваше живо гюлле и говореше нон-стоп. Намираше се вечно в движение и вечно бълваше думи поне от по пет срички. Беше медиевист и ако не дай си Боже поискахте да изречете например „Албигойски кръстоносен поход“, той щеше да ви е разказал вече цялата му история, и то с екстравагантно преувеличени детайли. Брайън оставяше впечатлението, че никога не замлъква. И все пак това не беше изцяло вярно, защото той наистина мълчеше, докато спеше. Но когато накрая превъртя (както учтиво се изразявахме в най-тесен семеен кръг) или показа признаците на шизофрения (според заключението на един от многото му психиатри), или се пробуди за истинския смисъл на своя живот (според собствените му думи), или получи нервна криза (както намекна научният ръководител на докторската му дисертация), или се изтощи-като-резултат-че-е-женен-за-тази-еврейска-принцеса-от-Ню Йорк (както повтаряха родителите му) — тогава той вече не млъкваше дори и нощем! В действителност престана да спи и ме държеше будна, за да ми разправя за второто пришествие и за Исус, който този път би могъл да дойде просто като един еврейски медиевист, живеещ на Ривърсайд Драйв.